Онрак видя как шаманът се извъртя към тях. Но разстоянието беше твърде голямо, а ритуалът вече бе започнал да се разкъсва.
Тогава Монок Очъм се въплъти в облика си на соултейкън. Разми се — и след миг по стъпките им затича огромен изгърбен звяр.
Онрак се помъчи да откъсне ръката си от Трул, за да посегне за меча си, да спре соултейкъна и да подсигури бягството на Трул, но Едур се беше обърнал, видял беше и не искаше да го пусне. Задърпа още по-здраво и Онрак залитна.
Дългопръсти лапи затътнаха по земята — маймуната, в която се беше превърнал Монок Очъм, макар и мършава, беше огромна. Кожа на сиви и черни петна, туфи сребриста козина по широките рамене и около врата, сбръчкано лице с хлътнали очи, широко разтворената паст, в която лъщяха оголените кучешки зъби. Звярът нададе дълбок, стържещ ушите рев.
И Монок Очъм просто изчезна. Погълнат от изригналия хаос.
Онрак се препъна в нещо, рухна върху коравата земя и чакълът под него изстърга. Падна на колене. До него стоеше Трул Сенгар.
Падането ги беше откъснало един от друг и Тайст Едур се беше вторачил в лявата си ръка… на която бе останал само един тънък бял белег.
Над главите им грееше самотно слънце и Онрак разбра, че са се върнали в родния си свят.
Т’лан Имасс бавно се изправи.
— Трябва да се махнем оттук, Трул Сенгар. Моите братя ще ни преследват. Навярно е останал само Монок Очъм, но той ще е неумолим.
— Останал? Какво искаш да кажеш? Къде са се дянали другите?
Онрак го изгледа.
— Лиосан разбраха твърде късно. Обръщането на Телланн отне съзнанието на сенешала. Бяха напълно неподготвени. Ибра Голан, Олар Шаин и Харан Ипал влязоха в лабиринта на Куралд Тирлан.
— Влязоха? Защо?
Онрак сви рамене.
— Влязоха, Трул Сенгар, за да убият бога на Лиосан.
В дебелата сива пепел, обкръжаваща стръмните склонове на ямата, бяха останали само кости и парчета от броня от нявгашната армия. Невъзможно беше да се разбере дали армията е била с фронт навън, за да брани нещо като подземен вход, или навътре, за да предотврати нечие бягство.
Лостара Юил стоеше, нагазила до глезените в пепелта на пътеката. Гледаше как Перла пристъпва предпазливо между костите, пресяга се от време на време да измъкне някой предмет и да го огледа отблизо. Гърлото й беше пресъхнало, омразата й към Имперския лабиринт се усилваше с всеки миг.
— Гледката тук е непроменлива — бе отбелязал Перла, — и в същото време никога не е същата. И преди съм минавал по тази пътека — точно по тази. Но тогава нямаше никакви руини. И никаква купчина кости, нито дупка в земята.
Нито ветрове, които да разместят пепелта.
Но костите и други по-големи предмети имаха свойството след време да се показват на повърхността. Това поне беше в сила сред пясъците. Защо да е по-различно с пепелта? Все пак някои от тези руини изглеждаха внушителни. Широки пространства, покрити с каменни плочи, гладки и непропукани, незасипани с прах дори. Високи наклонени кули, като изгнили чудовищни зъби. Мост, извисил се в дъга над нищо — камъните му бяха наредени толкова прецизно, че и върхът на нож не можеше да се хлъзне между тях.
Перла закрачи обратно, като изтупваше прахта от ръкавиците си.
— Любопитно, наистина.
Лостара се закашля, изхрачи сива храчка и изръмжа:
— Просто ни намери някой портал и ни измъкни оттук.
— А, хм, колкото до това, скъпа, боговете ни се усмихват отгоре. Намерих портал, и доста оживен при това.
Тя го изгледа навъсено, разбрала, че очаква от нея неизбежния въпрос, но не беше в настроение да го задава.
— Знам какво си мислиш, уви — продължи Перла и се усмихна криво. Посочи ямата. — Там долу… за съжаление. Така че изборът ни е доста неприятен. Продължаваме — и рискуваме да си изхрачиш дробовете — в търсене на по-леснодостъпен портал. Или скачаме, пък каквото стане.
— Оставяш избора на мен?
— Защо не? Е, чакам. Кое да бъде?
Тя придърпа шала на устата и носа си, затегна връзките на торбата си и закрачи… към ямата. Перла тръгна след нея.
— Храброст и глупост, разликата между двете обикновено е доста проблематична…
— Освен след избора. — Лостара издърпа крака си от ребрените кости, които го бяха заклещили, и изруга вдигналия се облак от пепел и прах. — Кои са били тези проклети войници? Знаеш ли?
— Може да притежавам необичаен наблюдателски талант и неизмерими дълбини на интелигентност, момиче, но не мога да гадая там, където нищо не се вижда. Трупове. Човешки, доколкото мога да преценя. Единствената подробност, която мога да предложа, е, че са се сражавали в тази битка, нагазили до колене в пепелта… което означава, че…
— Че онова, което е изпепелило това селение, вече се е било случило — прекъсна го Лостара. — А това означава, че или са го преживели, или са били натрапници… като нас.
— Появили се най-вероятно през същия портал, към който сега се приближаваме.
— За да се сразят с кого?
Перла сви рамене.
— Представа нямам. Но имам няколко хипотези.
— Естествено, че имаш — сопна се тя. — Като всички мъже — не обичате да казвате, че не знаете нещо. Имате отговор на всеки въпрос, а ако нямате, си го измисляте.
— Доста дръзко обвинение, скъпа. Работата не е в измислянето на отговори, а в упражнението в логически допускания. Има разлика…
— Това е, което ти искаш да кажеш, а не каквото аз искам да слушам. През цялото време. Безкрайни приказки. Изобщо има ли мъж, който да вярва, че думите могат да станат твърде много?
— Не знам — отвърна Перла.
Тя го изгледа сърдито, но той се беше вторачил право напред.
Стигнаха до ръба на склона, спряха и надникнаха долу.
Спускането щеше да е коварно, поради стърчащите кости, разядените от ръжда мечове и неизвестната дълбочина на пепелта и прахта. Дупката в основата беше някъде около десет крачки широка, зейнала чернилка.
— В пустинята има паяци, които правят такива капани — промърмори Лостара.
— Малко по-малки, със сигурност.
Тя се наведе, взе една бедрена кост, изненада се за миг от тежината й и я хвърли надолу по склона.
Последва глухо изтупване.
Отъпканата пепел под ботушите им изчезна.
И се понесоха надолу сред взривове от прах, пепел и кости. Летяха сред съсък — заслепени и задавени, — пропадаха със сухия порой, за да рухнат тежко на поредния склон, който да ги завъргаля все надолу и надолу сред грохота на лавината.
Падаха през пръснати кости и парчета желязо, и падането сякаш нямаше край.
Лостара не можеше да си поеме дъх — давеха се в гъстата пепел, пързаляха се надолу и се търкаляха, потъваха и отново изплуваха на повърхността. Надолу и надолу през абсолютен мрак. Внезапен, разтърсващ сблъсък с нещо… може би дърво, после — някаква огъната повърхност, която изглеждаше облицована, и отново надолу.
И тя се търкаляше по каменни плочи, тласкана от вълната от пепел и отломки, и накрая костите й най- сетне изхрущяха в последния сблъсък и тялото й спря. Лежеше по гръб, поток мразовит въздух се издигаше
