Лостара зяпна спътника си, изненадана колко дълбоко съвпадаха чувствата й с тези на Т’лан Имасс.
— Перла, да знаеш случайно къде сме точно?
Той сви рамене.
— Едно по едно, мило. Много ще съм ти благодарен, ако ми позволиш да се насладя на своя миг на милост. А! Ето го мястото, Олар Шаин!
Лостара стисна очи. От пепел и прах… на пясък. Поне беше родният свят. Сега единственото, което оставаше, бе да намерят дирята на едно малазанско момиче, изчезнало преди месеци. „Нищо работа“ — прошепна тя.
— Каза ли нещо, скъпа?
Тя отвори очи и го изгледа, както беше коленичил и трупаше камъни около отсечената глава на безсмъртния воин.
— Не знаеш къде сме, нали?
Той се усмихна.
— Моментът подходящ ли е за творчески предположения според теб?
Мисъл за убийство пробяга в ума й. Не за първи път.
13.
Не е необичайно на лабиринтите Мийнас и Рашан да се гледа като на много близки по родство. Та нима игрите на илюзия и сянка не са игри на светлината? Следователно в един момент представата за разликите между тези лабиринти престава да има значение. Мийнас, Рашан и Тир. Само най-фанатизираните практикуващи тези лабиринти биха възразили на това. Общият аспект и на трите е амбивалентността; игрите им са игри на двойственост. Всичко е заблуда, всичко е подвеждане. При тях нищо — съвсем нищо — не е такова, каквото изглежда.
В южния край на разрушения град се бяха събрали хиляда и петстотин пустинни воини. Белите им коне призрачно се очертаваха през облаците кехлибарена прах, смътно блестяха ризниците и плочестите брони изпод златистите телаби. Водеха петстотин резервни коня.
Корболо Дом стоеше до Ша’ик и Призрачни ръце върху порутената платформа, някогашна основа на храм или друга някаква обществена сграда, която им предлагаше добра гледка към строяващата се рат.
Напанецът ренегат гледаше безизразно как Леоман идва към платформата за последна дума с Избраната. Самият той нямаше намерение да се занимава с лъжливи благословии, много повече щеше да се зарадва, ако Леоман изобщо не се върне. А ако се върнеше, то поне да не е с триумф. И макар нашареното му с белези лице да не разкриваше нищо, той знаеше много добре, че Леоман не храни никакви илюзии за чувствата му към него.
Бяха съюзници само доколкото и двамата служеха на Ша’ик. А и това беше много по-несигурно, отколкото изглеждаше. Малазанецът не си въобразяваше, че Избраната е толкова заблудена, че да не усеща злобата и враждебността между пълководците си. Невежеството й беше само по отношение на плановете, които бавно, стъпка по стъпка, се наместваха, за да доведат до гибелта й. В това Корболо беше сигурен.
Иначе тя отдавна щеше да реагира.
Леоман дръпна юздите на коня си пред платформата.
— Избрана! Сега потегляме, а щом се върнем, ще ти донеса вест за малазанската армия. Разположение. Скорост на марша…
— Но не и какви са в битка — прекъсна го твърдо Ша’ик. — Никакви сблъсъци, Леоман. Първото пускане на кръв на армията й ще е тук. На моя земя.
Стиснал устни в тънка резка, Леоман кимна и рече:
— Племената вече ще са ги нападали, Избрана. Сигурно още на левга от стените на Ейрън. Вече ще са пускали кръв…
— Не мисля, че няколко малки набега променят съществено нещата. Твоите сили ще са най-големите, с които ще се срещне — а няма да приема сблъсък. Недей да спориш с мен за това, Леоман, иначе ще ти забраня да напускаш Рараку!
— Както кажеш, Избрана — процеди през зъби Леоман. Смайващо сините му очи се спряха на Призрачни ръце. — Ако ти потрябва нещо, старче, търси Маток.
Корболо вдигна вежди.
— Що за съвет е това? Призрачни ръце е под моята закрила, в края на краищата — заяви Ша’ик.
— Говоря за дребни неща, разбира се — отвърна Леоман. — Неща, които могат да те разсеят, Избрана. Все пак предстои ти да подготвяш армия…
— Задача, която Избраната е поверила на мен, Леоман — намеси се Корболо.
Пустинният воин само се усмихна и стисна юздите.
— Вихърът дано те закриля, Избрана.
— И теб, Леоман.
Мъжът препусна назад към чакащите конници.
„Костите ти дано станат бели и леки като перца, Леоман от Флейлс.“ — помисли Корболо и се обърна рязко към Ша’ик.
— Той няма да ти се подчини, Избрана.
— Разбира се.
Напанецът примига, след което присви очи.
— Тогава ще е лудост да му отваряш пясъчната стена.
Тя го изгледа въпросително.
— Нима се боиш от армията на адюнктата? Не ме ли уверяваше непрекъснато колко превъзходни си направил силите ни? В дисциплина, в боен дух? Това, с което ще се сразиш, не е Воинството на Едноръкия. Жалка маса от новобранци, а дори и да са се закалили в някое и друго дребно сражение, какъв шанс имат те срещу Убийците на псета? Колкото до адюнктата… нея я остави на мен. Следователно това, което прави Леоман с неговите хиляда и петстотин пустинни вълци, всъщност е без значение. Или вече ревизираш мненията си, Корболо Дом?
— Не, разбира се, Избрана. Но вълк като Леоман трябва да се държи вързан на каишка.
— Вързан ли? Думата, която би предпочел, е по-скоро убит. Не вълк, а бясно псе. Е, няма да бъде убит, а ако наистина се окаже бясно псе, тогава не е ли по-добре да бъде изпратен срещу адюнктата?
— По-мъдра си от мен в тези неща, Избрана.
При тези негови думи Призрачни ръце изсумтя и дори Ша’ик се усмихна. Гореща кръв нахлу в лицето на Корболо.
— Фебрил те чака в шатрата си — каза Ша’ик. — Бавенето ти го изнервя, Корболо Дом. Не е нужно да стоиш повече тук.
От жар — на лед. Малазанецът не се осмели да отвърне, въпреки че пренебрежителният жест на Избраната почти го накара да трепне. След малко успя да промърмори:
— Я да взема да видя какво иска.
— Не се съмнявам, че го смята за важно — изсумтя Ша’ик. — Мисля, че това е най-голямата слабост у старците, тази крехка обидчивост. Съветвам те да го успокоиш, Корболо Дом, за да се укроти разтуптяното му сърце.
— Разумен съвет, Избрана. — Корболо отдаде чест и закрачи към стъпалата.
