„Грешката беше твоя. Падна на главата си, смъртни.“
— Моите извинения. — Беше изтръпнал, но изтръпването заглъхваше — вече усещаше щипането, плъзнало по крайниците му. — Слез и си довърши играта, демоне.
Усети как земята се разтърси, щом енкар’алът кацна някъде вляво от него. Чу тежките, тътнещи стъпки на приближаващото се същество.
„Кажи ми името си, смъртни. Това е първото, което искам: да знам името на първата си жертва след толкова хиляди години.“
— Калам Мекхар.
„И що за същество си ти? Приличаш на Имасс…“
— А, значи си бил затворен преди Безименните.
„Нищо не знам за Безименни, Калам Мекхар.“
Той вече усещаше огромния, надвиснал над него енкар’ал, макар да беше затворил очи. Облъхна го хищният дъх и разбра, че челюстите на влечугото са зейнали широко.
Светкавично се превъртя и заби юмрука си в гърлото на съществото.
Пусна шепата напоен с кръв пясък, камъчета.
И заби камата в другата си ръка дълбоко между гръдните кости.
Огромната глава се изви назад, а убиецът се превъртя и се изправи. Краката му омекнаха безчувствени и той отново рухна на земята — но в краткия миг видя един от дългите си ножове, забит в песъчливата земя на петнайсетина крачки.
Енкар’алът се тресеше задавен, дращеше с нокти по съсухрената земя в яростна паника.
Калам се повлече по напуканата земя. Към дългия нож. „Змийският нож, мисля. Съвсем подходящо.“
Земята се разтърси. Съществото бе скочило точно зад него, там където бе лежал допреди малко. Кръв се стичаше от студените му очи, светнали за миг в пробуждането си — преди паниката да ги замъгли отново. Кръв и зърнеста пяна изригна от зейналите му челюсти.
Калам продължи да се влачи напред.
Накрая ножът се озова в дясната му ръка, Калам бавно се извъртя и запълзя обратно.
— Стар приятел… идва да ти каже здрасти.
Енкар’алът се надигна и се стовари тежко на една страна, костите на едното му крило изпращяха. Замята опашка, зарита, ноктите се затваряха и отваряха с гърч, главата се блъскаше в земята.
— Запомни името ми, демоне — продължи Калам, докато пълзеше към главата на звяра. Успя да коленичи и вдигна ножа с две ръце. Върхът се заби в гърчещия се врат, после пак и пак, ритмично. — Калам Мекхар… този, който те порази в гърлото. — Отново заби ножа през дебелата, здрава като камък кожа и кръвта швирна от разпрания гръклян.
Калам залитна назад миг преди да го опръска смъртоносният фонтан, падна и запълзя назад.
Взря се в кръжащите звезди… и мракът го погълна.
В древната крепост, била преди време манастир за Безименните, но стара още тогава — създателите й отдавна бяха забравени, — цареше пълен мрак. На най-долното й ниво имаше самотна камера, чийто под се издаваше над буйно течаща подземна река.
В ледените й дълбини, прикован за скалата с древна магия, лежеше огромен, облечен в метална броня воин. Теломен Тоблакай, чистокръвен, изпитал върху себе си демоничното обладаване, обладаване, погълнало целия му усет за същина и самоличност — благородният воин беше престанал да съществува преди много, много време.
Но ето че сега тялото се загърчи в магическите си вериги. Демонът си беше отишъл, избягал беше с избликналата кръв — кръвта, която не трябваше изобщо да съществува, след като съществото бе толкова изгнило, ала все пак бе съществувала и реката я беше отмила на свобода. Надалече, към една водна яма, където огромен енкар’ал — звяр в разцвета на силите си — се беше навел да пие.
Задълго беше останал самотен енкар’алът — никаква диря дори не бе могъл да открие наоколо от своите ближни. Макар и да не беше усетил потока на времето, бяха изтекли десетилетия от последната среща с неговия вид. Всъщност той беше обречен — при нормална продължителност на живота — никога повече да не се съеши. С неговата смърт изчезването на енкар’ал на изток от Джаг Одан щеше да е пълно и окончателно.
Но ето че душата му кипна в едно чуждо, вледенено тяло — без криле, без туптящи сърца, без миризмата на плячка, която да го привлече надолу от пустинния нощен въздух. Нещо го задържа долу и затворът се оказа бърза пътека към безразсъдната лудост.
Далече горе крепостта си оставаше безмълвна и тъмна.
Гняв и ужас. Останали безответни, единствено с обещанието за вечност.
Или така поне щяха да останат.
Стига Тронът на Зверовете да беше останал незает.
Стига възкръсналите богове-вълци да не бяха изпитали спешна нужда от свой… поборник.
Тяхното присъствие се просмука в душата на съществото, утеши я с видения за свят, в който в мътните небеса се рееха енкар’ал, в който мъжкарите тракаха челюсти в свирепия зной на размножителния сезон, а женските кръжаха високо над тях. Видения, носещи покой за окованата душа — макар с покоя да идеше дълбока скръб, защото тялото, което я обгръщаше сега,
И значи — беше време за служене. Наградата — да се събере отново с ближните си сред небесата на друг свят.
Зверовете не бяха чужди на надеждата. Нито безразлични към такива неща като възнаграждение.
А и този техен поборник щеше да вкуси кръв… при това скоро.
Засега обаче оставаше цяло кълбо от магии за разплитане…
Крайници, вкочанени като в смърт. Ала сърцето продължаваше да тупти.
Някаква сянка се плъзна над лицето на Калам и го пробуди. Той отвори очи.
Над него беше надвиснало сбръчкано старческо лице, замъглено през вълните зной. Далхониец, плешив, с клепнали уши, намръщен.
— Търсих те! — изсъска му на малазански. — Къде беше? Какво ми се излежаваш тук? Не знаеш ли, че е
Калам отново затвори очи.
— Търсил си ме? — Поклати глава. — Никой не ме търси. — Отново насила отвори очи, въпреки ослепителния блясък, изригнал от земята около двамата. — Е, вече не, исках да кажа…
— Идиот. Отровен от жегата тъпак. Тъп… но може би трябваше да ти изпея нещо утешително в ушенцето, да те окуража едва ли не? Дали ще го заблуди това? Възможно. Промяна в тактиката, да. Ти! Ти ли уби тоя енкар’ал? Впечатлително! Възхитително! Обаче вони. Нищо по-лошо от гниещ енкар’ал, обаче и ти си вмирисан. Късмет, че пикливият ти приятел ме намери и ме доведе тук. О, той и енкар’ала е белязал — каква воня! Кожата цвърчи! Все едно, той ще те пренесе. О, да, в призрачната ми обител…
— Кой, в името на Гуглата, си ти? — изпъшка Калам и се помъчи да се надигне. Парализата беше изчезнала, но изтеклата кръв се беше спекла, раните пареха като въглени и усещаше всяка кост по тялото си крехка и чуплива.
— Аз? Не знаеш кой съм аз? Не можеш да надушиш знаменитостта, която се излъчва от мен? Знаменитност? Трябва да има такава дума. Използвах я! Когато започваш да ставаш знаменит. Разбира се. Най-преданият слуга на Сянка! Върховният архижрец Искарал Пъст! Бог за бок’арала, проклятие за паяците, Майсторът-заблудител за всички соултейкън и д’айвърс на света! А сега — твоят спасител! При условие, че имаш нещо за мен естествено, нещо, което да си ми донесъл. Костена свирчица? Кесийка може би? Дадена ти в някое сенчесто селение от някой още по-сенчест бог? Торбичка, глупако, пълна с тъмни диамантчета?
— А, значи ти си това? — Калам простена. — Боговете да са ни на помощ. Да, нося ги диамантите… — Помъчи се да се надигне, посегна към кесийката под колана си… и за миг зърна демона азалан, разлят сред маранята зад жреца, преди забравата отново да го връхлети.
