задължен да я изям. Смешна работа. Все ги виждаш как се катерят там горе и вярваш, естествено, че никога няма да стъпят накриво. Е, поредната разбита илюзия.
Говореше на езика на хората от равнината, но не беше равнинец. Имаше големи кучешки зъби, косата му бе като глиганска четина, лицето му беше кокалесто, широко и плоско. Очите му бяха с цвета на пясъчника около тях.
Щом чу думите му, неговият спътник спря да хвърля камъните, изправи се и загледа Карса с любопитство.
Теблорът отвърна на погледа му със същата откровеност. Непознатият беше висок почти колкото него, но по-слаб. Със сивкаво-зеленикава кожа. Долните му кучешки зъби бяха толкова големи, че можеше да се вземат за бивни. Близо до него се виждаше подпрян дълъг лък с колчан и кожена сбруя, до която беше поставен меч в ножница. Първите оръжия, които бе видял досега Карса — защото другият като че ли беше съвсем невъоръжен, ако не се броеше широкият ловен нож на колана му.
Взаимният оглед продължи още малко, а после воинът с бивните поднови разкопаването — слезе в дупката, която беше издълбал в каменния насип, и се скри от очите му.
Карса пак погледна към другия, а той пак му махна с козешкия бут.
Теблорът се приближи, остави торбата си до огнището, извади нож, отряза си мръвка и седна при непознатия.
— Говориш езика на тукашните племена — рече Карса. — Но досега не бях виждал хора от расата ти. Нито някой като спътника ти.
— И ти си също толкова рядка гледка, Теломен Тоблакай. Аз съм Маппо, от народа, известен като Трелл, родом от Джаг Одан. Всеотдайният ми спътник е Икариум, джаг…
— Икариум? Обичайно ли е това име, Маппо? В легендите на моето племе има герой със същото име.
Охрените очи на трелла за миг се присвиха.
— Обичайно? Не и в смисъла, за който питаш. Това име определено се среща в сказанията и легендите на безброй народи.
Карса се намръщи на тези подробности, ако изобщо бяха подробности, и откъсна със зъби от крехкото месо.
— Хрумва ми — рече Маппо и по зверското му лице за миг като че ли пробяга усмивка, — че тази случайна среща е уникална… в толкова много отношения, че е излишно да ги изброявам. Трелл, Джаг и Теломен Тоблакай… и всеки от нас е единствен представител на своя вид в цялото Седемградие. Още по- удивителното е, че мисля, че те знам — само по име, разбира се. Ша’ик си има телохранител — Теломен Тоблакай с ризница от вкаменени раковини и дървен меч…
Карса кимна, преглътна поредната мръвка и отвърна:
— Да, служа на Ша’ик. Това прави ли те мой враг?
— Не, освен ако не решиш така — рече Маппо. — Но не бих те посъветвал.
— Всички го казват — измърмори Карса и отхапа отново.
— Е, значи не си чак такъв невежа.
— Глутница вълци ми говориха — обясни Карса. — Не казаха много, освен предупреждението. Не знам какво ви прави толкова опасни, пък и не ме интересува много. Изпречите ли се на пътя ми, ще ви убия. Просто и ясно.
Маппо кимна замислено.
— А имаме ли причина да ти се изпречваме на пътя?
— Не, освен ако не решите така — отвърна Карса.
Треллът се усмихна.
— Най-добре ще е да не знаем нищо един за друг тогава.
— Аха. Тъй ще е най-добре.
— Уви — въздъхна Маппо. — Икариум вече знае за теб всичко, което му трябва, а какво смята да прави с теб и дали го е решил вече — той си знае.
— Ако си вярва, че ме познава — лъже се — изръмжа Карса.
— Хм, я да го обсъдим тогаз. На раменете си носиш кожа на соултейкън. И двамата го знаехме — убил си могъщ звяр, не ще отрека. За твой късмет, не ни беше приятел, но че си храбър юнак — не ще отрека. После, обсебен си от духове — не само от двамата ти съплеменници, които и сега са зад теб. А от духовете на онези, които си избил в краткия си, но явно ужасен живот. Те са ужасно много и омразата им към теб е съвсем осезаема. Но кой влачи така след себе си своите мъртъвци? Само някой прокълнат, мисля. И го казвам от дълъг опит — проклятията са ужасно нещо. Я ми кажи, Ша’ик говорила ли ти е за сливането?
— Не.
— Когато се слеят проклятията, може да се каже. Слабости и добродетели, многобройните лица на съдбовна обсебеност, на едничката цел. Сбират се сили и воли, все едно че всеки по необходимост се стреми да унищожи другия. И ето, ти и Икариум вече сте тук, на няколко мига само от страховитата си среща, а аз съм орисан да свидетелствам. Безпомощен спрямо това отчаяно безумие. За щастие, изпитвал съм това чувство и преди.
Карса слушаше думите на Маппо и ядеше. Погледна кокала в ръцете си, хвърли го настрана, изтри дланите си в мечата кожа на наметалото си и се изправи.
— Какво още е разбрал Икариум за мен, Маппо?
— Още няколко неща. Риландарас те е преценил и е заключил, че не му се ще кожите му да се добавят към колекцията ти. Риландарас винаги е бил благоразумен. Глутница вълци, викаш? Е, значи силата му е нараснала. Злокобна, но и любопитна загадка, предвид хаоса в душата му. Какво друго? Е, другото мисля да не разкривам.
Карса изсумтя, отвърза мечото наметало и го пусна на земята, после смъкна меча от гърба си и се обърна към свлачището.
От дупката излетя балван, толкова грамаден и тежък, че щеше да затрудни и Байрот Гилд. Земята се разтресе, щом падна и се затъркаля, преди да се спре сред облака прах.
— Да чакам ли ще ме кара? — изръмжа Карса.
Сякаш в отговор, Икариум се показа от дълбоката яма и отупа прахта от дългопръстите си ръце.
— Не си Фенн — рече той. — По-скоро мисля, че си Теблор, от ония пропаднали племена в Ледерон. Дълго си пътувал, воине, за да намериш края си.
— Ако си толкова нетърпелив, млъкни — изръмжа Карса.
Лицето на джага стана угрижено.
— Нетърпелив? Не. Никога не съм бил нетърпелив. Просто май се разчувствах. За първи път изпитвам такова нещо, което е странно. — Обърна се към спътника си. — Имали ли сме мигове като този и преди, Маппо Рънт?
— Да, приятелю. Да.
— Е, тогаз бремето на спомените си е само твое.
— Както е било винаги, Икариум.
— Скърбя за теб, приятелю.
Маппо кимна.
— Знам, че скърбиш. Хайде, изваждай си меча от ножницата, Икариум. Този Теблор кипи от безсилен гняв.
Джагът отиде до оръжието си.
— Какво ще излезе от това, Маппо?
Треллът поклати глава.
— Не зная. Но съм изпълнен със страх.
— Ще се постарая да съм по-ефикасен тогава, че да посъкратя колкото може притесненията ти.
— Явно ще е невъзможно при тази твоя словоохотливост — измърмори Карса и надигна меча си. — Хайде да свършваме, че трябва да си намеря кон.
Веждите на Икариум се понадигнаха едва-едва и той измъкна меча си — чудновато оръжие, с един ръб като сабя и древно на вид.
Атаката на джага бе като мълния, по-бърза от всичко, което Карса беше виждал, но мечът му все пак
