пак древната сила се е задържала. Пътят ни мами напред — ще тръгнеш ли по него, главатарю?“
Карса заобиколи ямата. Виждаше нещо пред себе си, насипи, издигащи се над равната земя. И струпани от камъни могили, покрити с трънливи храсти и туфи пожълтяла трева. Могилите оформяха груб пръстен около по-голям кръгъл хълм, леко наклонен, все едно че беше хлътнал с времето. На върха му се издигаха двадесетина разкривени каменни колони.
Камънаците, разчистени от околните нивя, бяха нахвърляни в това свято някога място — около могилите или струпани на грамади около централния хълм; други боклуци: строшени рала, палмови клони от покриви, купища глинени чирепи и кости от заклан добитък.
Карса се шмугна между две от могилите и се заизкачва по централния хълм. Най-близкият изправен камък едва стигаше до кръста му. Беше отрупан с черни знаци — изглеждаха сравнително скорошни. Теблорът разпозна местния език в някои от знаците, използвани от малазанската окупация насам.
— Едва ли е място на страх — промърмори той. Половината от камъните бяха или счупени, или съборени, а от последното Карса заключи, че всъщност са по-високи от него, толкова надълбоко бяха набити в хълма. Самото било беше разровено и неравно.
„О, това наистина са белези на страх, Карса Орлонг, не се съмнявай в това. Това оскверняване. Ако тук не витаеше сила, отговорът щеше да е безразличие.“
Карса изсумтя и тръгна към центъра на каменния кръг. Там имаше четири каменни плочи. Жилавата трева се беше спряла пред тях, пред ивица гола пръст, осеяна с въглени.
И парчета от кости, забеляза Карса, щом се наведе. Вдигна едно и го огледа на звездната светлина. От череп. На равнинец, според размерите, само че някак по-грубо, външният му ръб беше от очна кухина. Дебела… „Като на моите богове…“
— Байрот Гилд. Делъм Торд. Някой от вас усеща ли тук присъствието на дух? Или на бог?
„Не“ — отвърна Делъм Торд.
„Шаман е погребан тук, главатарю — каза Байрот. — Главата му е била отсечена и поставена на върха на четирите камъка. Черепът е бил разтрошен много по-късно. Векове. Хилядолетия може би. За да не вижда повече. Да не гледа.“
— Защо това място е важно за мен?
„Заради прехода, който предлага, главатарю.“
— Преходът през какво, Байрот Гилд?
„Преходът на запад, към Джаг Одан. Пътека през света на сънищата. Пътят, дълъг месеци, ще се съкрати до няколко дни, стига да решиш да тръгнеш по него. Още е жив, защото е бил използван много отдавна. От войска.“
— И как мога да тръгна по този път?
„Ние можем да те водим, Карса Орлонг — отвърна Делъм Торд. — Защото, също като погребаните тук преди много време, не сме нито мъртви, нито живи. Гуглата не може да намери душите ни, защото сме тук, с тебе. Присъствието ни усилва омразата на бога на смъртта към теб, главатарю.“
— Омраза?
„Заради това, което си му отнел и не искаш да му върнеш. Искаш да станеш Пазител на своите души, нали? От това се бои той. Кога за сетен път е имал съперник Гуглата?“
Карса се намръщи и се изплю на земята.
— Нямам желание да му ставам съперник. Бих искал да счупя тези вериги. Бих искал да освободя и теб, и Байрот Гилд.
„Ние не го искаме, главатарю.“
— Струва ми се, че само ти и Байрот Гилд изпитвате това чувство, Делъм Торд.
„Какво от това?“, сопна се в ума му Байрот.
Карса замълча. Започнал беше да осъзнава избора, който го очакваше някъде в бъдещето. „Да отхвърля враговете си… Ще трябва също да отхвърля и приятелите си. А Гуглата ме следва. И чака. Чака деня, който трябва да дойде.“
„Ето, че криеш мислите си, Карса Орлонг. Тази твоя нова дарба не ни радва.“
— Аз съм главатарят — изръмжа Карса. — Задачата ми не е да ви радвам. Е, съжалявате ли, че ме следвате?
„Не, Карса Орлонг. Засега.“
— Поведи ме по тази пътека в света на сънищата, Делъм Торд.
Въздухът изведнъж стана по-хладен. Мирисът му напомни за поляни по склоновете на високите планини, с идването на пролетта. Мирис на оживял мек лишей и мъх. А пред него, там, където допреди миг се ширеха смекчените от нощта нивя, се простираше тундра под тежко надвиснало облачно небе.
Пред него се ширна пътека, изпъната през хълмистата земя, с отъпкан, изритан настрана лишей и мъх. Точно както беше казал Байрот Гилд, по този път някога беше минала войска, въпреки че според дирите като че ли бяха минали едва преди миг и Карса почти очакваше да види опашката на дългата колона далеч напред, ала нямаше нищо. Само празно, обрасло с мъх и трева пространство във всички посоки.
Тръгна по дирите на войската.
Времето в този свят сякаш не съществуваше, небето си оставаше непроменимо. Понякога се появяваха стада, толкова далече, че не можеше да различи вида на животните, изкачваха склоновете на хълмовете и се скриваха в долините. Ята птици прелитаха, странна порода с дълги шии, високо в небето и все в посока обратна на тази, в която вървеше Карса. Ако не се броеше жуженето на рояците насекоми, цялата околност излъчваше странно, нереално безмълвие.
Светът на сънищата. Точно като този, който стареите на племето му толкова обичаха да навестяват, за да търсят там знамения и поличби. Гледката не бе по-различна от онова, което Карса бе зърнал веднъж, в унес, когато се озова пред своя бог Уругал.
По някое време захладня още повече и скрежът заблестя между лишеите и мъха от двете страни на широката пътека. Ноздрите на Карса се изпълниха с миризмата на лед. Още хиляда крачки и стигна до първата окаляна пряспа сняг, запълнила плитката долина вдясно от него. След нея дойдоха буците лед, полузаровени в земята, все едно че са паднали от небето, повечето — големи колкото цял фургон. Самата земя тук беше много по-неравна, ниските хълмове отстъпиха пред ровове със стръмни брегове, по склоновете на високите хълмове се мяркаха оголени скали и пясък под замръзналото дебело покривало на торфа. Пукнатините в камъка блестяха с цвета на зеленикав лед.
Байрот Гилд заговори в ума му:
„Вече сме на границата на нов лабиринт, главатарю. Лабиринт, враждебен към армията, която е стигнала дотук. И затова се е повела война.“
— Колко време пътувах дотук, Байрот Гилд? В моя свят приближавам ли вече Угарат? Сарпачия?
Смехът на призрака прокънтя като канара, затъркаляла се по сипей. „Те са зад тебе, Карса Орлонг. Вече приближаваш земята, известна с името Джаг Одан.“
А не беше вървял и половин ден в този свят на сънищата.
Все по-рядко се виждаха следи от преминалата войска; земята под нозете му беше замръзнала и твърда, повече валчести камъни, отколкото пръст. Пред него се виждаше равнина, осеяна с грамадни плоски скали от черен камък.
След още няколко мига Карса продължи между тях.
Под скалите имаше трупове. Затиснати.
„Ще ги освободиш ли, Карса Орлонг?“
— Не, Делъм Торд. Ще мина оттук, без да наруша нищо.
„Но тия не са Форкрул Ассаил. Много от тях са мъртви, не са имали силата, притежавана някога от тяхната раса. Но други все още са живи и още дълго няма да умрат. Стотици, може би хиляди години. Карса Орлонг, нима не вярваш вече в милостта?“
— В каквото и да вярвам, си е мое, Делъм Торд. Не ще поправям нещо, което не разбирам, и това е.
Продължи напред и скоро ужасната равнина остана зад гърба му.
Пред него се просна ледено поле — напукано, с локви вода, отразили сребристото небе. По него лежаха разхвърляни кости — от стотици, хиляди тела. Кости, каквито бе виждал. Някои — все още обвити в съсухрена кожа и плът. Сред тях се въргаляха късове от каменни оръжия, късове кожа и увенчани с рогове
