— Искаме да облекчим болката ти. Ще го приема като своя лична… отговорност. Жадуваш възмездие? Ще го имаш. Онзи, който те нарани, иска да присвои за себе си мощта на пустинната богиня. Иска да узурпира целия къс от лабиринта и да го вкара в собствения си кошмар. О, дете. Може би в този миг — все още — си убедена в друго. Но твоето нараняване вече няма значение. Опасността се таи в амбицията на Бидитал. Нож трябва да се забие в сърцето му. Не искаш ли ти да бъдеш този нож?
Тя не отвърна нищо. Нямаше как да разбере кое от изваяните лица е на Бе’рок, можеше само да мести поглед от едно към друго. Погледна към двамата изваяни от глава до пети воини Тоблакай, но от тях не струеше светлина — бяха сиви и безжизнени в предутринния мрак.
— Служи ни — промълви Бе’рок. — И ние на свой ред ще ти служим. Дай ни отговора си бързо — някой иде.
Тя забеляза поклащащия се по пътеката фенер. Л’орик. И попита боговете:
— Как? Как ще ми служите?
— Ще се погрижим смъртта на Бидитал да изкупи престъпленията му и да дойде… навреме.
— А как ще се превърна в този нож?
Отвърнаха й кротко:
— Ти вече си, дете.
14.
Теблорите отдавна са извоювали славата си на убийци на деца, като касапи на безпомощните, като смъртни демони, хвърлени върху натийците като съвсем незаслужено проклятие. Колкото по-скоро Теблор бъдат заличени от планинските си укрепления, толкова по-скоро споменът за тях най-сетне ще започне да заглъхва. Докато Теблор не се превърнат само в приказка за плашене на децата. В това ние виждаме своята ясна и единствена кауза.
Вълците тичаха на дълги отскоци през проблясващата мъгла, очите им лъсваха всеки път, щом извърнеха едрите си глави към него. Все едно че беше лос, газещ с усилие през дълбокия сняг, и огромните зверове призрачно го следваха от двете страни с неумолимото търпение на хищници.
Макар че тези планински зверове едва ли някога бяха ловили воин-теблор. Карса не беше очаквал да намери сняг, особено след като пътят му го поведе по северното рамо на хребета — имаше късмет, че не се наложи да се катери през проходи. Вдясно, на по-малко от две левги, все още можеше да види охрените пясъци на пустинната низина и знаеше много добре, че там долу слънцето грее изпепеляващо — същото това слънце, което сега го гледаше отгоре като замъглено кълбо от изстинал огън.
Снегът беше дълбок до прасците и забавяше тичането му. Вълците успяваха някак да се задържат над втвърдената му от вятъра повърхност и само понякога лапите им пропадаха в пропукващата се кора. Мъглата, загърнала и ловци, и плячка, беше всъщност снежни кристали, примигващи на ярката, ослепителна дневна светлина.
Бяха му казали, че някъде на запад планинската верига прекъсва. Вдясно от него щеше да се появи море, а отпред вляво щеше да има тесен, гънещ се между хълмове проход. Отвъд тези хълмове, а сетне на юг, щеше да види град. Лато Ривий. Нямаше намерение да го посещава, въпреки че се налагаше да го заобиколи. Колкото по-рано оставеше зад себе си цивилизованите земи, толкова по-добре. Но това означаваше да мине през още две реки, на седмици път.
Макар да тичаше сам, усещаше присъствието на двамата си спътници. Може да бяха и призрачни духове, но по-вероятно не бяха нищо повече от отделили се късове от собствения му ум. Скептичният Байрот Гилд. Непоклатимият Делъм Торд. Късове от собствената му душа, за да може да устои в този диалог на самосъмнението. И значи — едва ли нещо повече от самоопрощение.
Или поне така изглеждаше, стига да я нямаше болезнената язвителност в подхвърлянията на Байрот Гилд. Понякога Карса имаше чувството, че отново е роб, присвиващ се под несекващите удари на бича. Представата, че си го причинява сам, беше непоносима.
„Не чак толкова, главатарю. Стига да отделиш поне миг, за да погледнеш собствените си мисли.“
— Не сега, Байрот Гилд — отвърна Карса. — И без това вече дъх не ми стига.
„От разликата във височината е, Карса Орлонг — достигна го гласът на Делъм Торд. — Макар да не го усещаш, с всяка своя стъпка на запад се спускаш. Скоро ще оставиш зад гърба си този сняг. Рараку може някога да е била вътрешно море, но море сгушено в скута на високи планини. Целият ти път дотук, главатарю, е всъщност спускане.“
Карса можеше само да изсумти на тази мисъл. Наистина не беше почувствал никакво спускане, но пък в тази земя хоризонтите играеха измамни игри. Пустинята и планините винаги лъжеха, отдавна го беше открил.
„Когато снегът свърши, вълците ще нападнат“, измърмори Байрот Гилд.
— Знам. Хайде млъкни — виждам гола скала отпред.
Преследвачите му също я виждаха. Бяха десетина, по-високи от зверовете в родния край на Карса и със сиво-кафява, на бели петна козина. Четири звяра затичаха напред, по два от всяка страна към оголената скала.
Карса изръмжа и измъкна дървения меч от ремъците на гърба си. Дланите му бяха изтръпнали от хапливо студения въздух. Ако в западния край на Свещената пустиня имаше някакви водоизточници, нямаше да му се наложи да се изкачва по тези височини, но вече нямаше и смисъл да премисля решението си със задна дата.
Задъханото дишане на вълците се чуваше от двете му страни и зад него.
„Липсва им здрава основа, главатарю. Но пък и с теб е така. Внимавай с трите по дирята ти — те ще нападнат първи, може би на крачка-две, преди да стигнеш до скалата.“
Карса изръмжа на ненужния съвет на Байрот. Знаеше си той какво ще направят вълците и кога.
Изведнъж около него бързо затупаха тежки лапи, разхвърча се сняг и всички вълци препуснаха покрай слисания Карса. По голата скала задращиха нокти, от разтопения от слънцето сняг плисна вода, зверовете възвиха и оформиха полукръг пред теблора.
Той спря и вдигна меча. Най-сетне дори Байрот Гилд се смълча — явно също толкова изненадан като него.
И до ума на Карса достигна хриплив, задъхан глас.
„Хареса ни това, Тоблакай. Тича, без да спреш, три нощи и близо четири дни. Да кажем, че ни впечатли, ще е подценяване. Не бяхме виждали досега такъв като тебе. Виждаш ли хълбоците ни? Изтощи ни. А виж себе си — дишаш дълбоко, имаш червени кръгове около очите, но стоиш готов и краката ти дори не се огъват, нито потрепва странният меч в ръцете ти. Нима ще ни нараниш сега, воине?“
Карса поклати глава. Речта беше малазанска.
— Като соултейкън сте значи. Ала сте много, не един. Това трябва да е… д’айвърс? Соултейкън съм убивал — тази кожа на раменете ми е достатъчно доказателство, ако не вярвате. Нападнете ме, ако щете, и щом ви избия до един, ще имам наметало, за което ще ми завидят и боговете.
„Вече не искаме да те убиваме, воине. Всъщност спираме те, за да те предупредим.“
— Да ме предупредите? За какво?
„Вървиш по нечия диря.“
Карса сви рамене.
— Двама са. И двамата тежки, макар че единият е по-висок. Вървят редом.
„Редом, да. А какво ти говори това?“
— Никой не води, никой не следва.
