На пътеката между двамата уикски стражи спря и погледна нагоре.
„Древна светлина, нали? Ако е така, то шарките, които виждам, отдавна са изчезнали. Мъртви са шаблоните. Не си струва да се мисли за тях. Истините в тях нямат стойност, нищо друго не предлагат освен смут.“
А нямаше нужда да подклажда този студен огън. Твърде стар беше за тази война. „Гуглата знае, не ми харесваше от самото начало.“ Мъстта бе за младите в края на краищата. Времето, в което чувствата парят най-горещо, когато животът е достатъчно остър, за да реже, достатъчно яростен, за да разкъса душата.
Стресна го някакво едро куче браничар. Навел глава, с мръсна козина, целият в белези, мълчаливият звяр стъпваше тихо по пътеката между редиците шатри. След миг се скри в тъмното.
— Следя го — чу се глас зад гърба на Гамът и той се обърна.
— Капитан Кенеб? Изненадан съм, че още сте буден.
Капитанът сви рамене.
— Това глиганско не улегна добре в корема ми, сър.
— По-скоро ще да е от ферментиралото мляко на хундрилите — как го наричаха?
— Уртатан. Но не, опитвал съм го вече и реших да го избегна. До утре заран подозирам, че три четвърти от армията ще са си взели тази поука.
— А останалата четвъртина?
— Ще са мъртви. — Видя физиономията му и се усмихна. — Простете, сър, просто се пошегувах.
Юмрукът го подкани с жест да тръгне с него.
— И защо следиш това куче, Кенеб?
— Защото му знам историята, сър. Останало е живо от Кучешката верига. От Хисар до Ейрън. Видях го как падна почти в краката на Колтейн. Пронизано от копия. Не трябваше да оживее.
— А как е оживяло тогава?
— Геслер има пръст в тази работа.
Гамът се намръщи.
— Онзи сержант, в легиона на морската пехота?
— Да, сър. Той го намери, с още едно куче. Какво е станало после, представа си нямам. Но и двете животни оживяха от рани, които трябваше да са смъртоносни.
— Някой знахар може би…
— Възможно е, но не и от гвардията на Блистиг — проучих го. Не, тук се крие все още нерешена загадка. Не само кучетата, а и самият Геслер, и ефрейторът му, Сторми, и още един войник… забелязали ли сте странния цвят на кожата им? Те са фалари, но фаларите са светлокожи, а пустинният тен изобщо не прилича на това. Любопитно е също така, че тъкмо Геслер докара „Силанда.“
— Да не би да вярвате, че са сключили сделка с някой бог, капитане? Такива култове са забранени в имперската армия.
— Не мога да отговоря на това, сър. Нито имам достатъчно доказателства, за да повдигна срещу тях подобно обвинение. Засега само държа отделението на Геслер и неколцина други в ариергарда на колоната.
— Тази новина ме притеснява, капитане — изсумтя Юмрукът. — Нямате доверие във войниците си. И ми казвате всичко това едва сега. Мислили ли сте да се разправяте лично със сержанта?
Бяха стигнали края на лагера. Пред тях се издигаше неравната верига на хълмовете. Вдясно се простираше тъмният лес на Ватар.
Кенеб въздъхна.
— Те също не ми вярват, Юмрук. В ротата е плъзнал слух… че съм зарязал последните си войници, по време на бунта.
„А ти заряза ли ги, Кенеб?“ Гамът си замълча.
Но капитанът като че ли все пак чу неизречения му въпрос.
— Не съм. Макар че няма да отрека, някои решения, които взех тогава, могат да поставят под въпрос верността ми към империята.
— Няма да е зле да обясните това — отвърна тихо Гамът.
— С мен беше семейството ми. Постарах се да ги спася и за известно време нищо друго не беше от значение. Сър, цели роти падаха срещу бунтовниците. Човек не знаеше на кого да вярва. И както се оказа, командирът ми…
— Не говорете повече за това, капитане. Премислих. Не искам да знам повече. А семейството ви? Спасихте ли го?
— Да, сър. С малко навременна помощ от страна на един обявен за изменник Подпалвач на мостове…
— Един… какво! Кой, в името на Гуглата?
— Капитан Калам, сър.
— Той е тук? В Седемте града?
— Беше. На път към императрицата, струва ми се. Доколкото разбрах, искаше, ъъъ, да постави няколко въпроса пред нея. Лично.
— Кой още знае за това?
— Никой, сър. Чух историята, че Подпалвачите на мостове били унищожени. Но мога да ви уверя, сър, Калам не беше между тях. Той беше тук, сър. А къде е сега — може би единствена императрицата знае.
Нещо се размърда в тревите на двайсетина крачки от тях. „Онова куче. Гуглата само знае какво крои.“
— Добре, капитане. Дръжте засега Геслер в ариергарда. Но в някой момент преди битката ще трябва да го подложим на изпитание — трябва да знам дали може да се разчита на него.
— Ясно, сър.
— Твоят звяр обикаля там някъде.
— Знам. Всяка нощ. Сякаш търси нещо. Според мен може да е Колтейн. Търси Колтейн. Къса ми сърцето, сър.
— Е, ако това куче наистина търси Колтейн, капитане, признавам, че съм изненадан.
— Какво искате да кажете, сър?
— Защото кучият му син е тук. Трябва да сте сляп, глух и тъп, ако не сте го забелязали, капитане. Лека ви нощ.
Обърна се и се отдалечи. Искаше му се да се изплюе, но знаеше, че горчивият вкус в устата няма да го остави лесно.
Огънят отдавна беше угаснал. Загърнат в наметалото си, Стрингс седеше до него и гледаше, без да вижда, пластовете пепел, останали от сухата тор. До него лежеше мършавото пале, което според Трут се казваше Роуч. Кокалът, който гризеше жалкото същество, беше по-голям от него и ако имаше зъби и апетит, отдавна щеше да го е излапал.
Хубава компания, напук на тази окаяна нощ. Загърнати в одеялата си, войниците му спяха наоколо. Твърде уморени бяха, за да се напият, след като вдигнаха загражденията и дадоха първите постове, а пълните кореми ги приспаха бързо. И толкова по-добре. Щяха да са от малкото, опазени от мъките на махмурлука след няколко камбани. Дори Кътъл още не беше се събудил, какъвто навик имаше — а може би беше отворил очи, както лежеше на гръб край огъня.
Все едно. Самотата, измъчваща Стрингс, не можеше да се облекчи от ничия компания. Най-малкото тук. А и мислите му не бяха такива, че да ги сподели с някого.
Бяха храчили прах почти от самото начало на похода. Мястото беше неподходящо за десантници, освен ако ариергардът не беше застрашен от масиран удар, а не беше така. Не. Кенеб просто ги наказваше и Стрингс нямаше представа защо го прави. Дори лейтенантът, който все избягваше да се мярка край тях и да си командва отделенията, не беше наясно за мотивите на капитана. „Не че не е доволен. От друга страна, как може да се надява Ранал да спечели звездна слава пред войниците си, докато войниците му гълтат прахта на цялата Четиринадесета?“
„Между другото, пука ли ми изобщо вече за това?“
