Нощният въздух вонеше, сякаш самата Полиел бродеше из лагера. Неочакваната придобивка с трите хиляди ветерани несъмнено бе повдигнала духа на Четиринадесета — дано само това да не се окажеше зла поличба.
„Така, да обмислим сега главното. Тази армия вече има шанс, нали. Няма нужда от копелета като мене. Защо искам да се връщам в Рараку, впрочем? Намразих я още първия път. Не съм онзи млад устат тъпак — не съм вече онова, което бях. Наистина ли си въобразявам, че ще си върна нещо в онази свята пустиня? Какво точно? Изгубените години? Онзи порив, който е присъщ на младостта? На войници като Смайлс, Корик, Ботъл и Тар. Включих се заради мъстта, но тя вече не пълни корема ми като някога — Гуглата знае, нищо не го пълни вече. Не е мъстта. Нито чувството за вярност. Дори приятелството не е. Проклет да си, Калам, трябваше да ме разубедиш. Още там, в град Малаз. Трябваше да ме наречеш глупак в очите.“
Браничарят на Геслер запристъпва от тъмното.
Роуч изръмжа, а по-едрият звяр спря, подуши въздуха и се отпусна на земята на няколко крачки встрани. Палето продължи да си играе с кокала.
— Хайде, покажи се, Геслер — промърмори Стрингс.
Сержантът наистина се появи, със стомна в ръка. Седна срещу него, погледна стомната, изсумтя отвратено и я хвърли настрана.
— Не мога да се напия повече. Нито аз, нито Сторми или Трут. Прокълнати сме.
— Сещам се и за по-лоши проклятия — измърмори Стрингс.
— Е да де, и аз, но все пак. Най-лошото е, че не мога да спя. Никой от нас не може. Бяхме при пустия брод на Ватар — нали там докарахме „Силанда“, да изчакаме Кучешката верига. Здраво ни напердашиха, да ти кажа. Проклет да съм, ако не ме изненада това. Все едно, никак не държа да го виждам пак. Не и след онова, дето стана там.
— Стига мостът да не е отнесен — отвърна Стрингс.
Геслер изсумтя. Дълго време никой от двамата не проговори.
— Мислиш да бягаш, а, Фид?
Той се навъси. Геслер кимна умислено.
— Лошо е, когато ги загубиш. Приятелите, имам предвид. Кара те да се чудиш защо все още си тук, защо проклетата торба кръв, мускул и кокали продължава да се движи. И бягаш. После какво? Нищо. Не си тук, но където и да си, все пак те има.
Стрингс изкриви лице.
— И трябва да видя някакъв дълбок смисъл в това? Слушай, въпросът не е само за това, което стана с Мостоваците. А в това да си войник. Непрекъснато го превъртам в ума си. Разбрах, че не ми е харесвало още от първия път. Идва един момент, Геслер, когато вече чувстваш, че нямаш място тук, че това, което правиш, не е за тебе.
— Може би. Но аз все още не съм го разбрал. Всичко се свежда до това в какво си добър. В нищо друго, Фид. Не искаш да бъдеш повече войник. Добре, но какво друго ще правиш?
— Някога чиракувах за зидар…
— Чираците са десетгодишни, Фид. Не са кекави старци като тебе. Виж, войникът може да прави само едно нещо, и то е да воюва. Искаш да свърши? Е, предстои битка. Би трябвало да ти се отворят много възможности. Хвърли се на някой меч и готово. — Геслер изпъна пръст и го размаха пред Стрингс. — Но не това е проблемът, нали? Проблемът ти е, че сега имаш отделение и си отговорен за тях. Това не ти харесва и точно от това мислиш да избягаш.
Стрингс стана.
— Иди да си гледаш кучето, Геслер.
Обърна се и закрачи в тъмното.
Тревата под нозете му беше мокра. Той се приближи към постовете. Извикаха му приглушено, отвърна им и вече беше извън лагера. Звездите бяха започнали да гаснат и небето изсветляваше. Рояци малки нощни пеперуди се носеха на черни облаци към гористите хълмове на Ватар, тук-там по някой ризан се гмуркаше сред тях и те избухваха и се пръсваха, за да се съберат отново, след като заплахата отмине.
На рида, на триста крачки пред сержанта, стояха няколко пустинни вълка. Секнал беше нощният им вой и се бяха задържали само от любопитство, или може би изчакваха армията да тръгне, за да се спуснат в ниското и да изядат остатъците.
Стрингс спря, щом чу смътното пеене, глухо, скръбно и трепетно, което се носеше от една падина недалече от хълма. Беше го чувал и в други нощи, все извън лагера, но не бе проявил желание да проверява. Нищо подканящо нямаше в тази едва доловима монотонна музика.
Но сега тя го привлече. С познати гласове. И той се приближи със свито сърце.
Падината беше обрасла с гъста жълтеникава трева, но в центъра имаше отъпкан кръг. В него седяха двете уикски деца, Нил и Недер, един срещу друг, а между тях бе поставена голяма бронзова купа.
Онова, с което беше пълна, привличаше пеперудите, трупаха се още и още.
Стрингс се поколеба и понечи да се върне.
— Приближи се — заговори хрипливо Нил. — Побързай, слънцето изгрява!
Намръщен, сержантът се подчини. Щом стигна до ръба на падината, спря, обзет от внезапна тревога. Пеперудите се вихреха около него като бледожълта пелена, изпълваща очите му, въздухът, раздвижен от пърхащите крилца, галеше кожата му като хиляди дихания. Той се огледа, но не можеше да види нищо освен хилядите пърхащи криле.
— Още насам! Той те иска тук! — подкани го тънкият глас на Недер.
Но Стрингс не можеше да направи и една стъпка повече. Сред този жълт, пърхащ саван се долавяше… присъствие.
И то му заговори:
„Подпалвачо на мостове. Рараку те чака. Не обръщай гръб точно сега.“
— Кой си ти? — попита намръщен Стрингс. — Кой ми говори?
„Вече съм от тази земя. Какво бях преди е без значение. Пробудих се. Всички се пробудихме. Иди при своя събрат. В Рараку, където той ще те намери. Заедно двамата трябва да убиете богинята. Трябва да освободите Рараку от петното, което й е хвърлено.“
— Моят събрат? Кого ще намеря там?
„Песента се скита, Подпалвачо на мостове. Търси си дом. Не обръщай гръб.“
И отведнъж присъствието изчезна. Пеперудите отлетяха към небето, завъртяха се във вихър сред лъчите на слънцето. Все по-високо и по-високо…
Две малки ръце се вкопчиха в него и той погледна надолу. Недер се взираше в него, с лице, изпълнено с паника. На две крачки зад нея стоеше Нил, свит, с очи, пълни със сълзи.
Недер закрещя:
— Защо ти? Ние го зовяхме и зовяхме! Защо ти?
Стрингс поклати глава и я избута от себе си.
— Н-не знам.
— Какво ти каза? Кажи ни го! Имаше послание за нас, нали? Какво ти каза?
— За вас? Не, момичето ми. Кой, в името на Гуглата, мислите, че беше това?
— Сормо Е’нат!
— Магьосникът? Но той… — Стрингс залитна още една стъпка напред. — Спрете тази проклета песен!
— Каква песен, войнико? — попита Недер.
Той поклати глава и закрачи към лагера. Сормо нямаше думи за тях. Нито той самият. Нито искаше да гледа лицата им — безпомощното им отчаяние, копнежът им към призрак, който си е отишъл — отишъл си е завинаги. „Онова не беше Сормо Е’нат. Беше нещо друго — Гуглата знае какво. «Всички се пробудихме.» Какво ли означава това? И кой ли ме очаква в Рараку? Мой събрат — нямам събратя освен Мостоваците… богове на пъкъла! Бързия Бен? Калам? Един от двамата? Или и двамата?“ Искаше му се да закрещи, само за да заглуши песента, шепнеща в главата му, ужасната, болезнено несъвършена мелодия, терзаеща разума му.
Рараку, изглежда, все още не беше приключила с него. Стрингс тихо изруга. „Проклето да е всичко това!“
