На север, отвъд пушливите кръгове на гаснещите лагерни огньове, загърнатите в тъмна мантия хълмове на Ватар се обляха в златна слънчева светлина. А на рида зад него вълците завиха.
Гамът се намести в седлото и се заспуска към реката. Изтеклото време не беше стигнало, та земята да погълне напълно жертвите на клането тук. Белите кости лъщяха в песъчливата кал по брега. Мяркаха се изгнили парчета плат, кожа и желязо. А самият брод едва се виждаше. Останки от понтонния мост се бяха струпали откъм горната му страна, а над тази преграда се беше натрупал още нанос. Хлътнали, затънали във водата фургони, дървета, треви и ракита, пуснали вече корен в натрупаната тиня, изгърбена на дъга грамада, оформяща нещо като мост. За Юмрука цялото нещо изглеждаше готово всеки момент да се разкъса.
Някои от съгледвачите бяха минали пеша. Гамът видя двайсетина оплескани с кал сети на отсрещния бряг, катереха се по стръмния склон.
Горите по двата речни бряга бяха дъга от цветове, клоните — окичени с ивици плат, с плитки и боядисани човешки кокали, полюшвани от вятъра.
Меш’арн то’леданн. Денят на Чистата кръв. Нагоре по течението, от двете страни, докъдето стигаше поглед, в калта бяха набити дълги колове под ъгъл, надвиснали над водните въртопи. От тях висяха трупове на заклани овце и кози. От някои все още капеше кръв, докато други като че ли отдавна бяха загнили, гъмжаха от мухи, пеперуди и хищни птици. От принесените в жертва животни капеха малки бели късчета и едва след миг Гамът осъзна, че са личинки, падащи в реката.
Приближиха се до брега и капитан Кенеб дръпна юздите на коня си до него.
— Не калта държи на място този нанос, нали? О, има малко тиня и пясък, но най-вече е…
— Кръв, да — измърмори Гамът.
Бяха слезли след адюнктата, с Нил и Недер от двете й страни. Тримата стигнаха досами водата и спряха там конете си. Зад Гамът и Кенеб първите роти на Десети легион бяха излезли на склона и вече виждаха реката и грубия мост.
— Тези жертвоприношения… смятате ли, че са направени в наша чест, Юмрук? Не мога да си представя, че такова клане ще продължава дълго — стадата бързо ще се изчерпат.
— Някои са били тук от доста време — отбеляза Гамът. — Но би трябвало да сте прав, капитане.
— Значи ще преминаваме река от кръв. Ако тези проклети племена смятат, че този жест е почетен, значи Кралицата им е взела ума. Тази идея, да се гледа на света метафорично, винаги ме е обърквала. Тукашните в Седемте града гледат на всичко по различен начин. За тях околният пейзаж е одухотворен — не просто старата представа за духове, но и по някакъв друг, по-сложен начин.
Гамът го изгледа.
— Заслужава ли си да се проучва това, капитане?
Кенеб се сепна, после му отвърна с полуусмивка и някак унило свиване на рамене.
— Точно този диалог говореше за бунта и само за бунта — месеци и месеци наред, преди най-после да се случи. Ако си бяхме направили труда да разчетем тези знаци, Юмрук, щяхме да сме много по-добре подготвени.
Бяха спрели зад адюнктата и двете деца от Уик. Щом чу думите на Кенеб, Тавори обърна коня си и погледна капитана.
— Понякога знанието не е достатъчно.
— Моля за извинение, адюнкта — отвърна Кенеб.
Строгият поглед на Тавори се спря на Гамът.
— Изведете морската пехота напред, Юмрук. Ще ни трябват сапьори и муниции. Ще преминем брод, а не мост от останки, задържан с кръв.
— Слушам, адюнкта. Капитане, елате с мен…
Двамата обърнаха конете и поеха обратно по склона. Гамът хвърли поглед към капитана и видя, че се усмихва.
— Какво ви развеселява, капитане?
— Мунициите, сър. Сапьорите ще се разреват.
— Стига да не унищожат и самия брод, с радост ще им предложа утешителната си прегръдка.
— Не бих позволил да чуят такова обещание, сър.
— Да, предполагам, че сте прав.
Стигнаха до първите редици на Десети и Гамът махна с ръка на една вестоноска. Тене Баралта подкара с нея и двамата се приближиха.
— Сапьори ли? — попита Червеният меч.
— Да.
Тене Баралта кимна и се обърна към вестоноската:
— Предай на лейтенантите от морската пехота. На адюнктата й трябват малко взривове. Веднага.
— Слушам, сър. — Тя обърна коня си и препусна.
Червеният меч се обърна към Гамът:
— Ще го приемат като оскърбление. Мостът от кръв е замислен като благословия.
— Тя го знае, Тене Баралта — отвърна Гамът. — Но основата е прекалено коварна. Би трябвало да е очевидно, дори за скритите им наблюдатели.
Едрият мъж сви рамене и бронята по гърдите му издрънча.
— Може би две-три думи насаме с Гал от Хундрил, някой ездач, който да ги намери тези наблюдатели, да поговори с тях, за да не възникнат недоразумения.
— Добро предложение — отвърна Гамът.
— Тогава ще се погрижа.
Червеният меч се отдалечи.
— Простете ми за дързостта — измърмори Кенеб, — но ми се струва, че това, което стана току-що, никак няма да се хареса на адюнктата.
— Смятате ли, че тя не харесва инициативи сред офицерите си, капитане?
— Не бих допуснал…
— Току-що го направихте.
— Аха. Разбирам ви. Моля за извинение, Юмрук.
— Никога не се извинявай, когато си прав, Кенеб. Изчакай тук за отделенията.
Подкара надолу към адюнктата.
Нил и Недер бяха слезли от конете и бяха коленичили във водата, навели глави.
Щом се приближи, Гамът ясно видя едва удържания гняв на Тавори. „Да, все още са се вкопчили във веригите си и като че ли да ги пуснат е последното нещо, което им се иска… ако имат избор. Е, нали аз говорих за инициатива.“
— Виждам, че децата си играят в калта, адюнкта.
Тя извърна рязко глава към него, с присвити очи. Гамът продължи:
— Предлагам да им назначим гледач, да не се наранят в лудориите си. В края на краищата, адюнкта, съмнявам се, че императрицата е възнамерявала да ги осиновите, нали?
— Е, не — изсумтя тя. — Трябваше да са моите магове.
— Точно така. Затова се чудя, заповядвала ли сте им да общуват с призраци? Да не би да се опитват да умилостивят речните духове?
— Отново не, Юмрук. Всъщност представа нямам какво правят.
— Според мен се оказвате твърде снизходителна като майка, адюнкта.
— Нима? В такъв случай ви разрешавам да действате от мое име, Юмрук.
Не беше възможно Нил и Недер да не са чули разговора им, но никой от двамата не помръдна от мястото си. Гамът въздъхна силно, слезе от коня и тръгна към разкаляната вода.
Наведе се, сграбчи ги за кожените ризи малко под вратовете и ги дръпна рязко нагоре.
Те заскимтяха, засъскаха гневно, но Юмрукът ги разтърси и ги обърна към адюнктата.
— Това щеше да направи една уикска бабичка. Знам, малко по-грубичко е от малазанския стил на гледане на дечица. Но пък тези двамата не са малазанци, нали? — И ги пусна на земята.
— Може би е твърде късно, Юмрук — каза Тавори, — но ви напомням, че тези две деца също така са
