нищо, освен да се грижа походът ни да върви в добър ред.
„Шпиони? Богове на пъкъла, дори не бях помислил за това!“
Двамата дълго мълчаха, всеки потънал в мислите си.
Слънцето вляво от тях гаснеше.
Но Вихърът грееше със свой пламък.
16.
Силата има глас. И този глас е Песента на Танно Сънебродника.
Събуди се от лекото душене на мокра муцунка. Отвори очи, погледна и видя мъничкия бок’арала, с петнистата кожа от някаква инфекция — беше се сгушил на корема му.
Калам се надигна стреснато и едва овладя желанието си да сграбчи дребното същество за врата и да го запокити в стената. Не състраданието го накара да премисли, разбира се. По-скоро беше обстоятелството, че този подземен замък бе дом за стотици, може би хиляди бок’арала, а тези същества притежаваха сложна социална структура — наранеше ли това мъниче, можеше да се окаже под цяла купчина разгневени мъжкари. А колкото и малки да бяха зверчетата, зъбите им бяха като на мечка. Така че той с усилие овладя отвращението си и избута пъстрото мъниче възможно най-нежно.
То изхленчи жално и го погледна с големите си воднисти очи.
— Да не си се опитал пак — измърмори убиецът и стана. Парчета дъвкана кожа покриваха корема му, а тънката му вълнена долна риза беше прогизнала от сополивото носле на мъника. Калам я смъкна и я хвърли в ъгъла на тясната килия.
Не беше виждал Искарал Пъст вече цяла седмица. Освен лекия сърбеж по пръстите на краката и ръцете, общо взето се беше изцерил от нападението на демона енкар’ал. Беше доставил диамантите и вече гореше от нетърпение да си тръгне.
Откъм коридора до ушите му стигна смътно пеене. Убиецът поклати глава. „Могора може и да я докара някой ден, но дотогава… богове на пъкъла, ужасно стърже!“ Отиде до опърпаната си торба, зарови вътре и извади чиста риза.
На вратата се потропа, той се обърна и видя, че е отворена. Могора стоеше на прага с дървено ведро в едната ръка и с парцал в другата.
— Тука ли беше? Преди малко? А? Тука ли беше? Кажи!
— Не съм го виждал от дни — отвърна унило Калам.
— Трябва да почисти кухнята!
— Ама ти само това ли правиш, Могора? Гониш сянката на Искарал Пъст?
— Само! — изврещя дъртата и нахлу вътре, понесла дръжката с парцала за чистене като знаме. — Аз ли само използвам кухнята! Не!
Калам се дръпна и изтри слюнката от лицето си, но далхонийката настъпи.
— А ти? Да не мислиш, че яденетата си идват самички? Да не мислиш, че тъмните богове си ги правят ей тъй, от голия въздух? Аз ли съм те поканила тука? Мой гост ли си ти? Да не съм ти слугиня аз на тебе?
— Боговете да не дават…
— Млък! Аз говоря тука, не ти! — Тикна парцала и ведрото в ръцете на Калам, а като видя бок’арала — мъник, свит върху нара, се сви като хищник и запристъпва, извила кривите си пръсти. — А, ето те и тебе. Ще си тръскаш кожицата където ти падне, нали? Няма да е задълго!
Калам се изпречи на пътя й.
— Стига, Могора. Излез оттук.
— Не и без галеничето ми.
— Галениче? Та ти се каниш да му откъснеш врата, Могора!
— Е, и?
Той пусна на пода парцала и ведрото. „Не мога да го повярвам. Защитавам някакъв крастав бок’арал… от вещица д’айвърс.“
Зад отворената врата се чу тропане и Калам посочи.
— Погледни там, Могора. Навредиш ли на мъничето, ще се разправяш с тях.
Тя се завъртя и изсъска.
— Измет! Изродчетата на Искарал — все шпионират! Така се крие той, с тяхна помощ!
Старата изврещя и хукна към вратата. Струпаните бок’арала запищяха и се пръснаха, макар че Калам видя как един от тях се шмугна между краката й и скочи върху нара. Гушна мъничето под мишница и драсна към коридора.
Врясъците на Могора заглъхнаха из подземния храм.
— Хи-хи.
Калам се обърна.
Искарал Пъст се появи от сенките на отсрещния ъгъл. Беше целият в прах, на кокалестото му рамо висеше торбичка. Убиецът се намръщи.
— Достатъчно те чаках в тая лудница, жрецо.
— И още как. — Старчето килна глава и задърпа редките косми по лисото си теме. — Приключих, и той може да си върви, нали? Трябва да съм мил, сърдечен, да пръсна златен прашец по пътя му навън в очакващия го свят. Нищо няма да заподозре. Ще повярва, че си тръгва по собствена воля. Точно както трябва да е. — Изведнъж Искарал Пъст се усмихна и му подаде торбичката. — Дръж, малко диаманти и за тебе. Пръсни ги тук-там, навсякъде! Но не забравяй, трябва да минеш през Вихъра — до сърцето на Рараку, нали?
— Така смятам — изръмжа Калам и взе торбичката. — Целите ни не се разминават, жрецо. Макар да разбирам, че с този твой извратен ум май предпочиташ да се разминават. Все пак… да се пробие през Вихъра… без да ме засекат. Как да го постигна?
— С помощта на смъртния избраник на Сенкотрон. Искарал Пъст, Върховен жрец, владетел на Рашан, на Мийнас и Тир! Вихърът е богиня, очите й не могат да са навсякъде. Хайде, взимай си бързо вещите. Трябва да се махаме! Оная се връща, а пак оцапах в кухнята! Живо!
Излязоха от лабиринта под една грамадна скала, посред бял ден, на по-малко от сто крачки от побеснялата стена на Вихъра. След три крачки Калам сграбчи жреца за рамото и го завъртя.
— Онова пеене? Откъде идва, в името на Гуглата, Искарал? Чух го в манастира и си помислих, че е Могора…
— Могора не може да пее, глупако! Нищо не чувам освен диви ветрове и съсъка на пясъците! Ти си луд! Луд ли е? Да, възможно е. Не, сигурно е. Слънцето е сварило мозъка му под тая дебела чутура. Бавно разлагане… но не, не. Песента на Танно е това. И все пак май наистина е луд. Два съвсем отделни проблема. Песента. И неговата лудост. Далечни, несвързани, но и двата объркват всички планове на господарите ми. Или потенциално поне. Потенциално. Нищо сигурно няма, не и в тази проклета земя, особено тук. Неспокойната Рараку. Нервната!
Калам изръмжа, бутна го настрана и закрачи към стената на Вихъра. След малко Искарал Пъст го догони.
— Кажи как ще се оправим с това, жрецо.
— Много е просто всъщност. Тя ще усети пробива. Като мушкане с нож. Неизбежно е. Значи, отвличащ ход! А няма по-добър в отвличащите ходове от Искарал Пъст!
Приближиха се на двайсетина крачки от кипящата пясъчна стена. Обгърнаха ги вихрени облаци прах. Искарал Пъст пристъпи още крачка-две напред и се ухили, с пълна с пясък уста.
— Дръж се здраво, Калам Мекхар!
