И изчезна.
Над убиеца се извиси огромно туловище и изведнъж го обгърнаха безброй ръце.
Азаланът.
И вече тичаше — по-бързо и от най-бързия кон — покрай стената на Вихъра. Сгуши Калам до гърдите си и се гмурна вътре.
Оглушителен тътен изпълни ушите на Калам, пясъкът задра в кожата му и той стисна очи.
Още и още грохот, и азаланът вече търчеше по отъпкан пясък. Отпред се простираха развалини на град.
Под нозете на демона изригваха пламъци, огнена пътека, очертала дирите му.
Могилата на мъртвия град се извиси пред тях. Без да спира, азаланът се втурна към порутената стена. Изникна пукнатина, не достатъчно широка за азалана, но съвсем достатъчна за Калам.
Азаланът го хвърли през процепа и скочи високо над него. Калам тупна тежко сред отломки и глинени чирепи. Взривовете бяха секнали, останал бе само ревът на Вихъра.
„Май се измъкна обратно. Бърз е кучият му син.“
Убиецът дълго остана неподвижен, зачуден дали хитрината е успяла. Все едно, щеше да изчака нощта, преди да се измъкне навън.
Вече не чуваше песента. „Нещо, за което трябва да съм благодарен.“
Стените на процепа разкриваха многобройни пластове чирепи от едната страна, хлътнал отсек от калдъръмена улица от другата и част вътрешна стена на сграда — с изронена мазилка — от третата. Пластът отломки от зидария под краката му беше ронлив и дълбок.
Калам опипа оръжията по тялото си и се настани да изчака.
Кътър прекрачи през портала, с Апсалар на ръце. Тежестта й му причиняваше вълни от болка в отеклото рамо. Нямаше да може да я носи така още дълго.
На трийсет крачки напред, в края на поляната, където се сливаха двете пътеки, лежаха проснати десетки трупове. А сред тях стоеше Котильон.
Кътър закрачи към бога на сянката. Телата на мъртвите Тайст Едур лежаха струпани в кръг около разчистеното петно вляво, но вниманието на Котильон като че ли беше съсредоточено върху едно определено тяло, в краката му. Докато младият дару се приближаваше, богът бавно се наведе и отметна с ръка косите от лицето на трупа.
Беше старата вещица, онази, която беше изгоряла. „Онази, за която помислих, че е източникът на силата в малазанската група. Но не беше тя. Беше Пътника.“ Кътър спря на няколко крачки от Котильон, стъписан от изражението му, от скръбното му лице, което изведнъж му се стори с двайсет години по-старо. Облечената в ръкавица ръка, която беше отметнала косата, вече галеше обгореното лице на мъртвата.
— Познаваше ли я? — промълви Кътър.
— Хоул — отвърна след миг той. — Мислех, че Въслата ги е премахнала всички. Че не е останал нито един от командата на Ястребовия нокът. Мислех, че е мъртва.
— Тя е мъртва. — И веднага затвори уста. „Колко ужасно е да го кажеш…“
— Научих ги да се крият добре — продължи Котильон, без да откъсва очи от жената, лежаща на отъпканата окървавена трева. — Толкова добре, че можеха да се скрият дори от мен, изглежда.
— Какво е търсила тук според теб?
Котильон леко потръпна.
— Не това е въпросът, Кътър. По-скоро, била ли е с Пътника? Какво е намислил Ястребовият нокът? А Пътника… богове, знаел ли е коя е? Разбира се, че е знаел — о, тя е стара и болна, но все пак…
— Би могъл просто да го попиташ — измърмори Кътър, намести Апсалар в ръцете си и изпъшка. — Той е в двора зад нас в края на краищата.
Котильон се пресегна към шията на жената и вдигна нещо, окачено на каишка. Някакъв птичи нокът, жълт. Дръпна го, огледа го за миг, след което го хвърли към Кътър.
Нокътят се удари в гърдите му, падна и остана да лежи в скута на Апсалар.
Даруджистанецът го зяпна, после вдигна глава и срещна погледа на бога.
— Иди при кораба на Едур, Кътър. Изпращам те при друг от… агентите ни.
— Какво да направя?
— Ще чакаш. В случай, че потрябваш.
— За какво?
— Да помогнеш на други да премахнат Господаря на Ястребовия нокът.
— Знаеш ли къде е той? Всъщност мъж ли е?
Котильон вдигна Хоул на ръце и се изправи.
— Имам подозрение. Най-сетне — подозрение за всичко това. — Крехкото тяло се отпусна леко в ръцете му. Той изгледа Кътър за миг. По устните му пробяга тъжна усмивка. — Виж ни само двамата.
Обърна се и тръгна по горската пътека.
Кътър зяпна след него. И извика:
— Не е същото! Не е!
„Не е…“
Богът потъна в сенките на леса.
Кътър изсъска проклятие, обърна се и тръгна по пътеката към брега.
Богът Котильон продължи до една малка поляна встрани от пътечката. Отнесе товара си в центъра и нежно го положи на земята.
Сенките срещу него оживяха и бавно се сгъстиха в смътната фигура на Сенкотрон. Този път богът дълго мълча.
Котильон коленичи до тялото на Хоул.
— Пътника е тук, Амманас. В руините на Едур.
Амманас изсумтя тихо и сви рамене.
— Едва ли ще иска да отговори на въпросите ни. Никога не го прави. Упорит е като всички далхонийци.
— Ти самият си далхониец — изтъкна Котильон.
— Точно така. — Амманас пристъпи безшумно и застана от другата страна на тялото й. — Тя е, да.
— Тя е.
— Колко пъти трябва да умират следовниците ни, Котильон? — попита с въздишка богът. — Но пък тя явно престана да бъде сред тях още преди много време.
— Мислеше, че вече не съществуваме, Амманас. Императорът и Танцьора. Че ни няма. Че сме мъртви.
— И в известен смисъл беше права.
— В известен, да. Но не в най-важния.
— Тоест?
Котильон го погледна с гримаса.
— Беше ни приятелка.
— А, в този най-важен смисъл. — Амманас помълча дълго. — Ще го проучиш ли това?
— Не виждам друг избор. Ястребовият нокът крои нещо. Трябва да ги спрем…
— Не, приятелю. Трябва да се погрижим да се провалят. Намерил ли си… следа?
— Повече от следа. Разбрах кой е начело на цялата работа.
Сенкотрон килна леко загърнатата си в качулка глава.
— И там ли отиват сега Кътър и Апсалар?
— Да.
— Достатъчни ли са?
Котильон поклати глава.
— Разполагам с други агенти. Но ми се ще Апсалар да е наблизо в случай, че нещо се провали.
Амманас кимна.
— Е, и къде?
