назъбените хълмове вдясно от тях.
В самия център на падината лежаха останки от търговски фургон, обкръжени от изгоряла земя, с бели вихрушки от пепел, която сякаш не можеше да се отлепи от земята.
Перла поведе към странния кръг.
Пепелта беше пълна с малки кости, изгорели до бяло и сиво от някаква неимоверно силна горещина; пращяха под краката им. Озадачена, Лостара се наведе да ги огледа.
— Птичи ли са?
Перла гледаше към фургона или може би — към нещо зад него. Чу въпроса й и поклати глава.
— Не, скъпа. Плъхове.
Малкото черепче в краката й потвърждаваше думите му.
— Да, в скалистите райони се срещат плъхове…
Той я погледна през рамо.
— Тези са — били са — д’айвърс. Един особено неприятен индивид — Грилън.
— Убит ли е бил тук?
— Не мисля. Тежко пострадал може би. — Перла отиде до една от по-големите купчини пепел, клекна и започна да я разравя.
Лостара се приближи. Перла разравяше труп — останали бяха само костите, и тези кости бяха ужасно оглозгани.
— Горкият кучи син.
Перла не отвърна нищо. Бръкна в скелета и вдигна малък къс метал.
— Стопен е — промърмори той. — Но според мен е малазански знак. Магически кадър.
Имаше още четири купчини като тази с оглозганите кости. Лостара се приближи до едната и взе да разрива пепелта.
— Този тук е цял! — изсъска, щом видя почернялата от огъня плът.
Перла дойде при нея и двамата разчистиха трупа от пепелищата. Облеклото му беше общо взето изгоряло и огънят беше беснял по кожата му, но изглежда, не бе успял да свърши нещо повече, освен да я овъгли на повърхността. Щом Нокътят изтри последната пепел от лицето, очите се отвориха.
Лостара изруга, отскочи назад и светкавично измъкна меча.
— Всичко е наред — каза Перла. — Това няма да иде никъде, скъпа.
Зад съсухрените клепачи зееха само две празни очни ями. Почернелите устни бяха дръпнати като в грозна усмивка.
— Какво стана? — попита го Перла. — Можеш ли все още да говориш?
От тялото излязоха хрипливи звуци и Перла се наведе още над него.
— Какво ти каза?
Нокътят я погледна през рамо.
— Каза: „Аз съм Клам и умрях от ужасна смърт.“
— Няма спор…
— А после са го възкресили и е станал вратар.
— За Грилън?
— Да.
Тя прибра оръжието си.
— Изключително неприятна професия след смъртта, изглежда.
Перла вдигна вежда и се усмихна.
— Уви, нищо повече няма да получим от милия Клам. Нито от другите. Магията, която ги държи одухотворени, вече изтлява. Което значи, че Грилън или е мъртъв, или е много далече. Все едно, спомни си лабиринта на огън — развихрен е бил тук по някакъв странен начин. И ни е оставил диря.
— Вече е много тъмно, Перла. Трябва да си направим бивак.
— Тук?
Тя премисли и се намръщи в тъмното.
— Може би не точно тук, но все пак съм уморена, а и ако търсим следи, бездруго ще ни трябва светлина.
Перла излезе от кръга с пепелта, махна с ръка и във въздуха над него бавно се оформи кълбо от светлина.
— Дирята не води далече според мен. Още малко работа, Лостара. После можем да се спрем на бивак.
По каквито и знаци да вървеше, те оставаха невидими за Лостара. Още по-странното беше, че дирята се извиваше насам-натам, и Нокътят се беше намръщил и я следваше колебливо. Скоро почти престана да се движи напред, стъпваше много бавно. Лицето му бе плувнало в пот.
Лостара преглътна въпросите си, но отново бавно извади меча.
Най-сетне се натъкнаха на нов труп.
Перла изсъска и се смъкна на колене пред грамадното изгорено тяло. Лостара се окашля и попита тихо:
— Какво стана, Перла?
— Гуглата е бил тук — прошепна той.
— Това го виждам и сама…
— Не, не разбираш. — Той сви юмрук и удари тялото. Беше само куха обвивка. Изпращя и се разчупи под удара. Перла я изгледа с яд.
— Гуглата е бил тук. Самият бог, Лостара. Дошъл е, за да вземе тогова — не само душата, но и плътта — всичко, което е било заразено от лабиринта на огън — лабиринта на светлина, по-точно. Богове, да имах само Драконова колода сега. В… двора на Гуглата е станала промяна.
— И какво му е важното на всичко това? Мислех, че търсим Фелисин.
— Не мислиш, момиче. Спомни си разказа на Сторми. И на Трут. Фелисин, Хеборик, Кълп и Баудин. При фургона на Грилън намерихме останките на Кълп. А това — махна ядосано с ръка — е Баудин. Проклетият Ястребов нокът — въпреки че доказателството го няма на врата му, уви. Помниш ли странната им кожа? На Геслер, Сторми и Трут? Същото е станало с Баудин, тук.
— Ти го нарече „зараза“.
— Е, не знам какво точно е. Лабиринтът ги е променил. Неясно по какъв начин.
— Значи ни остават Фелисин и Хеборик Леката ръка.
Той кимна.
— В такъв случай ми се ще да ти кажа нещо — продължи Лостара. — Може да не е свързано, но…
— Давай, момиче.
Тя се обърна към хълмовете на югозапад.
— Когато проследихме онзи агент на Ша’ик… в онези хълмове…
— Калам Мекхар.
— Да. И устроихме засадата на Ша’ик в стария храм на билото — на пътеката, водеща към Рараку…
— Точно както го описа. Е, и?
— Трябваше да видим всичко това. Следователно събитията, на които сега се натъкнахме, трябва да са станали след нашата засада.
— Е, да.
Тя въздъхна и скръсти ръце.
— Фелисин и Хеборик са с армията на Апокалипсиса, Перла. В Рараку.
— Кое те кара да си толкова сигурна?
Тя сви рамене.
— Къде другаде може да са? Помисли. Омразата на Фелисин към Малазанската империя трябва да е всепоглъщаща. А и Хеборик едва ли ще изпитва голяма любов към империята, която го осъди и прати на каторга. Били са отчаяни след нападението на Грилън. След като Баудин и Кълп са загинали. Отчаяни, и вероятно пострадали.
Той кимна замислено и се изправи.
— Едно нещо така и не ми обясни, Лостара. Защо се провали засадата ви?
