— В Рараку.
Макар да не можеше да види лицето на приятеля си, Котильон знаеше, че се усмихва широко.
— Ах, скъпо ми Въже. Май дойде времето да ти поразправя за моите ходове…
— Диамантите, дето ги дадох на Калам? Чудех се за тях.
Амманас махна към тялото на Хоул.
— Да я отнесем у дома — нашия дом де. И там можем да си поговорим… надълго и широко.
Котильон кимна.
— Освен това — добави Сенкотрон — близостта на Пътника ме изнервя.
Само след миг полянката беше празна, освен няколкото безплътни сенки, които бързо се стопиха.
Кътър стигна до скалистия бряг. На равния каменист плаж долу бяха издърпани четири бързоходни лодки. В залива зад тях стояха закотвени два големи дромона, и двата — тежко пострадали.
Около лодките се виждаха разхвърляни корабни принадлежности и две грамадни, отсечени и издърпани на брега дървета, сигурно с намерението да заместят прекършените мачти. Няколко бурета с осолена риба бяха обърнати, други стояха наблизо, подредени и напълнени с прясна вода.
Кътър сложи Апсалар на земята и се приближи до една от лодките. Бяха с дължина около петнайсет стъпки, с широки греди, единична мачта и кърмилно весло. От двете страни имаше по две гривни за греблата. Планширите бяха покрити с пищна резба.
Апсалар изведнъж се закашля и той се обърна.
Тя се надигна рязко, изплю да прочисти гърлото си, прегърна раменете си с ръце и затрепери. Кътър бързо се върна при нея.
— Д-дарист?
— Мъртъв е. Но и останалите Едур — също. Сред малазанците имаше един…
— Онзи със силата. Усетих го. Каква… ярост!
Кътър отиде до едно от буретата с вода, намери черпак, гребна и се върна при нея.
— Нарече се Пътника.
— Знам го — промълви тя и потръпна. — Не от своите спомени. От тези на Танцьора. Танцьора го познаваше. Много добре го познаваше. Били са… трима. Изобщо не са били само двама — знаеше ли го това? Изобщо не са били само Танцьора и Келанвед. Не, и той е бил с тях. Почти от самото начало. Преди Тайсхрен, преди Дужек, дори преди Въслата.
— Е, вече е все едно, Апсалар — отвърна Кътър. — Трябва да напуснем този проклет остров — Пътника да си го пази, ако ще, все ми е едно. Съвзе ли се достатъчно? Да ми помогнеш да избутаме един от тия бързоходи във водата? Имаме храна и вода в изобилие…
— Къде отиваме?
Той се поколеба. Тъмните й очи се присвиха.
— Котильон.
— Нова задача за нас, да.
— Не тръгвай по този път, Крокъс.
Той се намръщи.
— Мислех, че компанията ще ти хареса.
Подаде й черпака. Тя го изгледа продължително и отпи.
— Хълмовете Пан’поцун.
— Зная — провлече Лостара.
Перла се усмихна.
— Разбира се, че ще знаеш. Най-сетне разбра защо през цялото време те питах…
— Чакай малко. Не може да не си знаел накъде води този път…
— Е, да, но вярвам в склонността на сляпата природа да се върти в кръг. Все едно, да има някъде наблизо погребан град?
— Наблизо? Искаш да кажеш, освен този, над който стоим? — Остана доволна, като го видя как зяпна. — Какво мислиш, че са всички тези плоски хълмове, Нокът?
Той разхлаби наметалото си.
— Макар че, от друга страна, това място ще ни устрои напълно.
— За какво?
Той я погледна.
— Ами, ритуал, скъпа. Трябва да намерим следа, магическа и древна. Да не би да си въобразяваше, че просто ще се скитаме без посока из тази пустош, с надеждата, че ще намерим нещо?
— Странно, точно това си мислех, че правим вече дни наред.
— Просто трябваше да увеличим разстоянието между нас и онзи проклет Имасс — отвърна той, приближи се до покрития с плоски камъни участък на билото на могилата и разрита камъчетата. — Усещах нечовешките му очи по целия път през долината.
— Той и лешоядите, да. — Тя вдигна глава и се загледа в безоблачното небе. — Все още са с нас всъщност. Проклетите птици. Не се изненадвам. Водата ни е на привършване, храната е още по-малко. След ден-два ще изпаднем в сериозна беда.
— Тези светски грижи ще ги оставя на тебе, Лостара.
— Тоест, ако всичко друго се провали, винаги можеш да ме убиеш и да ме изядеш, нали? А ако аз реша да те убия първа? Както съм обладана от светски грижи.
Нокътят седна на камъните.
— Тук стана доста по-хладно, не мислиш ли? Местно явление, подозирам. Макар да допускам, че един скромен успех в ритуала, който ще извърша след малко, ще ни стопли поне мъничко.
— Макар и само с възбудата на неверието — измърмори Лостара, пристъпи до ръба на могилата и се загледа на югозапад, където червената стена на Вихъра очертаваше извита линия през пустинята. Чу зад себе си приглушени слова, на някакъв непознат за нея език. „Най-вероятно брътвежи. Виждала съм достатъчно магове, които нямат нужда от думи… освен за пред хора.“ Перла сигурно правеше точно това. Беше човек на позата, колкото и да се правеше на безразличен към единствения си зрител. „Човек, който иска името му да влезе в историческите томове. Някаква съдбоносна роля, около която се върти съдбата на империята.“
Чу как плесна ръце да изтупа прахта, обърна се и видя, че става; красивото му лице се бе намръщило тревожно.
— Много бързо мина — рече тя.
— Бързо. — Дори той изглеждаше изненадан. — Наистина имах късмет. Един местен земен дух е убит… наблизо. Нещастно съвпадение, стечение на злокобна орис. Призракът му витае наоколо като дете, търсещо изгубените си родители, и е готов да говори с всеки странник, който се озове наблизо, стига странникът да е готов да го чуе.
— Е, и какво има да ни каже? — изсумтя Лостара.
— Ужасен инцидент… добре де, ужасният инцидент, който е убил духа — подробностите около който ме карат да заключа, че има някаква връз…
— Добре — прекъсна го тя. — Води. Губим време.
Той замълча и я изгледа уязвено — това изражение можеше и да е съвсем искрено. „Зададох въпрос и трябваше поне да го оставя да ми отговори.“
Перла й махна да го последва и тръгна надолу по стръмния терасиран склон на могилата.
Тя метна торбата си през рамо и пое след него.
Щом се спуснаха долу, Нокътят я поведе покрай изкуствения хълм и право на юг през каменистата низина. Слънцето се отразяваше с ослепителен блясък от нажежената й повърхност. Освен малкото мравки, щъкащи под краката им, по съсухрената земя не се забелязваха никакви признаци на живот. Тук-там се срещаха издължени каменни грамади, очертаващи сякаш брега на пресъхващо езеро, смалило се до локви, от които бе останала само солена кора.
Вървяха през целия следобед. На югозапад се открои верига от хълмове и ново масивно плато отляво. Малко преди свечеряване стигнаха равното дъно на пресъхнало езеро, с извисяващото се вляво плато и
