— Не се провали. Ша’ик я убихме — мога да се закълна в това. Стрела от арбалет в челото. Не можахме да вземем тялото й заради телохранителите й — оказаха се твърде много за групата ни. Но я убихме, Перла.
— Тогава кой, в името на Гуглата, предвожда Апокалипсиса?
— Не знам.
— Можеш ли да ми покажеш мястото на тази засада?
— Да, на заранта. Мога да те заведа точно там.
Той я загледа мълчаливо. Светлото кълбо над тях започна да трепти, после се стопи с тиха въздишка.
Спомените му се бяха събудили. Онова, което се бе утаило у Т’лан Имасс, пласт след пласт, трупани през столетията, беше като пейзаж, който Онрак отново можеше да разпознае. И това, което виждаше пред себе си… изчезнаха платата на хоризонта, изваяните от вятъра кули от пясъчник, пясъчните дюни и белите ивици корал. Нямаше ги вече сухите клисури и дерета, мъртвите речни корита, засетите поля и напоителните канали. Дори градът на север, на самата ивица на хоризонта, вкопчил се като тумор за широката лъкатушеща река, се разми и стана ефимерен за вътрешния му взор.
И всичко, което вече виждаше, беше отпреди… толкова отдавна.
Сивите вълни на вътрешното море, връхлитащи с обещание за вечност по дългия чакълест бряг, протягащ се на север чак до планините, които един ден щяха да се нарекат Талас, и на юг, за да обхване жалката останка, знайна сега под името море Клатар. Коралови рифове, оголили подобните си на акули гръбнаци на една шеста левга навътре от брега, над които кръжаха чайки и отдавна изчезнали дългоклюнести птици.
По брега крачеха фигури. Кланът на Рениг Обар, дошли от своите тундри да закупят китова кост и масло на денрабъ, и донесли сякаш със себе си ледените ветрове… или навярно това необичайно време, дошло в тукашните земи с топъл климат подсказваше за нещо по-тъмно. Джагът, скрит в някоя твърдина и разбъркал казана на Омтоуз Феллак. Още студ и рифовете щяха да умрат, а с тях — и съществата, чието съществуване зависеше от тях.
Някогашният Онрак, от плът и кръв, въздъхна притеснено. Беше отстъпил. Не беше вече гадателят на кости на своя клан — та нали Абсин Толай бе много по-вещ от него в тайните изкуства, а и беше по- податлив на жадната амбиция, тъй нужна за следовниците на Пътя на Телланн. Умът на Онрак твърде често се залисваше по други неща.
По грубата красота например, като тази, която сега виждаше пред себе си. Непригоден беше за бой, за ритуалите на унищожението. Винаги с неохота беше танцувал шаманския танц в дълбоките пропади на пещерите, в които барабаните тътнеха и ехото пронизваше плът и кости, все едно че лежиш на пътя на лудо препускащо стадо ранаг — стадо като това, което Онрак току-що бе издухал по стените на пещерата наоколо. Устата му горчеше, пълна със слюнка, въглен и охра, ръцете му се бяха изцапали, докато преграждаха пръските от устните му, за да се оформят фигурите по камъка. Изкуството се твореше в самота, образите се извайваха без светлина, по невидими стени, докато другите от клана спяха във външните ниши. И простата истина бе, че Онрак беше усвоил магията на рисуването само заради това желание да бъде сам.
Сред народ, в който самотата се смяташе почти за престъпление. В който самото раздробяване на образа на неговите съставки — от виждането към наблюдението, от възкресяването на спомена до извайваното му, извън живия поглед, върху каменните стени — всичко това изискваше твърде изострена, потенциално опасна, гибелна за рода чувствителност.
„Жалък шаман. Онрак, ти изобщо не беше онова, което трябваше да си. И когато наруши неписания закон и нарисува достоверен портрет на смъртен Имасс, когато затвори във времето онази красива смугла жена в онази дълбока и тъмна ниша, която никой не биваше да открие… ах, как усети тогава гнева на ближните си. На самия Логрос и на Първия меч.“
Ала си спомняше изражението на младия Онос Т’уулан, когато за първи път бе погледнал портрета на сестра си. Удивление, възхита и прилив на томителна любов — Онрак беше сигурен, че видя всичко това на лицето на Първия меч, сигурен беше, че и други го бяха видели, макар никой да не го изрече, разбира се. Законът бе нарушен и наказанието трябваше да е сурово.
Така и не разбра дали самата Килава бе видяла рисунката; така и не разбра дали се е разгневила, или е видяла достатъчно, та да разбере, че кръвта на собственото му сърце се е преляла в този образ.
„Но това е последният спомен, до който достигам.“
— Винаги тръпки ме полазват, когато замълчиш така, Т’лан Имасс — измърмори Трул Сенгар.
— Онази нощ преди Ритуала — отвърна Онрак. — Недалече от мястото, където стоим сега. Трябваше да бъда прокуден от своето племе. Бях извършил престъпление, за каквото друг отговор нямаше. Но по-големи беди връхлетяха клановете. Четирима тирани Джагът се бяха вдигнали и съюзили. Искаха да унищожат тази земя — и го постигнаха.
Тайст Едур не отвърна нищо. Навярно се чудеше какво точно е било унищожено. Покрай реката се извиваха напоителни канали, ивици тучно зелени жита чакаха сезона на жътвата. Пътища и ферми, по някой храм тук-там, и само на югозапад, по ивицата на хоризонта, голата верига хълмове обезобразяваше гледката.
— Бях в онази кухина — мястото на престъплението ми — продължи след малко Онрак. — На тъмно, разбира се. Последната ми нощ сред моя род, мислех си. Макар че всъщност вече бях сам, прогонен от стана в това последно място на самота. И тогава някой дойде. Докосна ме. Тяло, топло. Невероятно меко — не, не беше жена ми, тя бе една от първите, които ме прокудиха заради стореното от мен, заради измяната, която означаваше то. Не, беше жена, непозната за мен в тъмното.
„Тя ли беше? Никога няма да го разбера. На заранта я нямаше, махнала се беше от всички нас, докато Ритуалът се оповестяваше и клановете се събираха. Беше отхвърлила призива — не, още по-ужасно, беше избила близките си. Всички освен самия Онос. Беше успял да я отблъсне — най-истинското доказателство за воинското му мъжество.“
„Тя ли беше? Имаше ли кръв по ръцете, кръв, останала невидима за мен? Онази суха червена прах, която намерих по кожата си — помислих си, че е от обърнатата паница с боя. Избягала от Онос… при мен, в нишата на моя позор.“
„И чии стъпки чух в прохода отвън? Тъкмо докато се любехме, дали някой бе дошъл при нас и бе видял онова, което самият аз не можех да видя?“
— Няма нужда да казваш повече, Онрак — промълви Трул.
„Вярно. Ако бях смъртна плът, щеше да видиш, че плача, и с това щях да кажа онова, което ти каза току-що. Значи все пак съзираш скръбта ми, Трул Сенгар. А продължаваш да питаш защо изрекох клетвата си…“
— Следата на ренегатите е… прясна — отрони след малко Онрак.
Трул се подсмихна.
— А ти обичаш да убиваш.
— Склонността към художество намира нови форми, Едур. Не можеш да й затъкнеш устата. — Т’лан Имасс бавно обърна лице към него. — Променили сме се, разбира се. Вече не съм свободен да продължа този лов… освен ако и ти не го желаеш.
Трул отвърна с гримаса и мълчаливо огледа земите на югозапад.
— Е, признавам, че не е толкова съблазнително, колкото преди. Но, Онрак, тези ренегати са съучастници в измяната срещу моя народ и съм решен да разбера каквото мога за ролята им. Така че трябва да ги намерим.
— И да говориш с тях.
— Първо да говоря, да, а след това можеш да ги убиеш.
— Вече не вярвам, че съм способен на това, Трул Сенгар. Много зле съм пострадал. Но пък Монок Очъм и Ибра Голан идат след нас. Те ще стигнат.
При тези думи Тайст Едур извърна глава.
— Само двамата? Сигурен ли си?
— Силите ми са смалени, но да, така мисля.
