— Близо ли са?
— Все едно, това не е важно. Затаили са жаждата си за мъст над мен… за да мога да ги отведа до онези, които преследват от самото начало.
— Подозират, че ще минеш на страната на ренегатите, нали?
— Откъсналите се ближни. Да, подозират.
— А ти?
Онрак го изгледа за миг.
— Само ако го сториш и ти, Трул Сенгар.
Бяха стигнали до самия край на обработената земя и затова беше сравнително лесно да избегнат срещи с местните обитатели. Самотният път, който прекосиха, беше лишен от живот в двете посоки, докъдето стигаха очите им. Отвъд напояваните ниви се върна суровата природа. Туфи трева, ивици огладен от водата чакъл, дерета и ровове, тук-там — по някое дърво гулдинда.
Хълмовете пред тях се откроиха — фасада от остри, назъбени канари.
Точно по тези хълмове Т’лан Имасс бяха разбили ледените пластове, точно тук бе мястото на първото им опълчване. За да защитят свещените градове, скритите пещери и кремъчните мини. Там, където се пазеха сега оръжията на падналите.
„Оръжията, които тези отстъпници искат да вземат.“ Нямаше потекло магията, вложена в тези каменни остриета, поне по отношение на Телланн. Щяха да подсилят онези, които ги държат, стига да са потомци на създателите им — или да са сътворени от същите тези ръце преди много време. Имасс да са, тъй като изкуството отдавна бе забравено от смъртните. А и ако намереха тези оръжия, това щеше да даде на отстъпниците пълна свобода, откъсвайки силата на Телланн от телата им.
— Спомена за предателство на твоя клан — каза Трул Сенгар, докато се приближаваха към хълмовете. — Стари са като че ли тези спомени, Онрак.
— Може би сме обречени да повтаряме престъпленията си, Трул Сенгар. Върнаха се спомените ми — всичко, което мислех, че съм изгубил. Не знам защо.
— Откъсването от Ритуала?
— Може би.
— Какво беше престъплението ти?
— Затворих една жена във времето. Така поне изглеждаше. Нарисувах лика й в една свята пещера. Сега вярвам, че с този свой акт съм виновен за ужасните убийства, които последваха, за нейното бягство от клана. Тя не можа да се включи в Ритуала, който ни направи безсмъртни, защото от моята ръка вече бе станала безсмъртна. Дали знаеше това? Дали това бе причината да се опълчи на Логрос и на Първия меч? Няма отговори на тези въпроси. Що за лудост бе обзела ума й, та да убие най-близките си, да се опита да убие самия Първи меч, собствения си брат?
— Не е била твоята жена значи.
— Не. Беше гадателка на кости. Соултейкън.
— Но си я обичал все пак.
Той сви рамене.
— Страстта е отрова сама по себе си, Трул Сенгар.
Към билото водеше тясна козя пътека, стръмна и лъкатушеща по склона. Започнаха да се изкачват.
— Не приемам този възглед, че сме обречени да повтаряме грешките си, Онрак — каза Тайст Едур. — Нима не се научаваме? Нима опитът не води към мъдрост?
— Трул Сенгар. Току-що предадох Монок Очъм и Ибра Голан. Предох Т’лан Имасс, защото предпочетох да приема собствената си съдба. Значи — същото престъпление, каквото извърших толкова отдавна. Винаги съм жадувал за самота, да съм отделно от своята раса. В Новородения бях доволен. Както и в свещените пещери отпред.
— Доволен? А сега, в този момент?
Онрак помълча дълго.
— Когато спомените се върнат, Трул Сенгар, самотата се оказва илюзия, защото всяко мълчание е изпълнено с кресливото търсене на смисъла.
— Звучиш все повече като… смъртен с всеки изминал ден, приятелю.
— По-уязвим, искаш да кажеш.
— Все едно. Но виж какво правиш сега, Онрак.
— Какво имаш предвид?
Трул Сенгар спря на пътеката и го погледна с тъжна усмивка.
— Връщаш се у дома, Т’лан Имасс.
Тайст Лиосан бяха вдигнали бивак. Което все пак беше нещо, помисли си Малачар.
В небето грееха странни звезди, светлината им потръпваше, сякаш преливаща от сълзи. Просналият се пред тях пейзаж бе сякаш безжизнена пустош от голи скали и пясък.
Огънят, който бяха запалили в края на изгърбеното плато, беше привлякъл странни нощни пеперуди с големината на малки птици, както и рояци други летящи същества, сред които и крилати гущери. Преди това ги беше връхлетял рояк мухи — хапеха жестоко, преди да изчезнат също тъй бързо, както се бяха появили. А сега ухапванията сякаш пълзяха, сякаш насекомите бяха оставили нещо след себе си.
Според Малачар в този свят витаеше някаква… негостоприемност. Той почеса една от бучките, изникнали на ръката му, и изсъска, щом усети как нещо се загърчи под сгорещената му кожа. Обърна се отново към огъня и се вторачи в своя сенешал.
Джоруд бе коленичил до огнището, свел глава — поза, която не беше се променила от доста време — и тревогата на Малачар се усили. Иниас бе коленичил до сенешала, готов да помогне в случай, че водачът им бъде обсебен от нов пристъп на болката, но тези тревожни пристъпи ставаха все по-редки. Оренас беше останал да пази конете и Малачар знаеше, че сега стои там в тъмното, извън светлината на пламъците, с изваден меч.
Знаеше, че един ден щеше да дойде равносметката с Т’лан Имасс. Тайст Лиосан бяха продължили с ритуала, без да му изневерят. Твърде открити бяха. „Никога не вярвай на труп.“ Малачар не знаеше дали има такова предупреждение в светите текстове на Виденията на Озрик. Ако нямаше, щеше да се погрижи да бъде добавено към събраната мъдрост на Тайст Лиосан. „Когато се върнем. Ако се върнем.“
Джоруд бавно се изправи. Лицето му бе изтерзано от скръб.
— Пазачът е мъртъв — каза той. — Нашият свят е нападнат. Но братята и сестрите ни са предупредени и сега препускат към портите. Тайст Лиосан ще удържат. Докато Озрик се върне, ще удържим. — Бавно извърна лицето си към всеки от тях, дори към Оренас, който бавно изникна от тъмното. — За нас има друга задача. Повелено ни е да я изпълним. На този свят, все някъде, ще намерим нарушителите. Крадците на Огъня. Потърсих ги и никога не са били по-близо до сетивата ми. Те са в този свят и ние ще ги намерим.
Малачар изчака — знаеше, че ще има още.
Джоруд се усмихна.
— Братя мои. Нищо не знаем за този свят. Но този недостатък е временен, защото също така долових присъствието на един стар приятел на Тайст Лиосан. Недалече. Ще го открием — това е първата ни задача — и ще го помолим да ни запознае с трудностите по тази земя.
— Кой е този стар приятел, сенешале? — попита Иниас.
— Създателят на Времето, братко Иниас.
Малачар кимна замислено. „Приятел на Тайст Лиосан. Как не. Убиецът на Десетте хиляди. Икариум.“
— Приготви конете, Оренас — нареди Джоруд.
17.
