непостижимо. Нашият нов господар иска да промени парадигмата, Карса Орлонг. Трета сила, която завинаги да промени вечната война между реда и разпада.
— Господар, който иска да се почита несъвършенството — изръмжа теблорът.
’Сибалле кимна.
— Да.
Карса усети, че е ожаднял, отиде при торбата си и извади меха. Напи се, после се върна при меча. Стисна го с две ръце, вдигна го пред себе си и огледа вълнистата му повърхност.
— Необикновено оръжие — рече Уругал. — Ако оръжията на Имасс можеха да си имат бог…
Карса се усмихна на Т’лан Имасс, пред когото някога бе коленичил, на една далечна поляна, във време на младост, когато светът пред очите му бе едновременно прост и… съвършен.
— Вие не сте богове.
— Богове сме — отвърна Уругал. — Да си бог значи да имаш поклонници.
— Да ги водиш — добави ’Сибалле.
— Грешите и двамата — заяви Карса. — Да си бог означава да познаваш бремето на вярващите. Закриляхте ли вие? Не. Предлагахте ли утеха? Изпитвахте ли състрадание? Жалост поне? За Теблор, Т’лан Имасс, вие бяхте робовладелците, алчни и нетърпеливи, исканията ви бяха сурови и очаквахте жестоки жертвоприношения — само за да подхранват желанията ви. Вие бяхте невидимите вериги на Теблор. — Очите му се спряха на ’Сибалле. — А ти, ’Сибалле Неоткритата, ти взимаше децата.
— Несъвършени деца, Карса Орлонг, иначе щяха да умрат. И не съжаляват за даровете ми.
— Допускам, че не съжаляват. Съжалението остава за майките и бащите, които са ги предали. Колкото и кратък да е животът на едно дете, родителската любов е сила, която не може да се отрече. И знай това, ’Сибалле, тя е неуязвима за несъвършенството. — Гласът му звучеше дрезгаво, стържеше през стиснатото гърло. — „Почитай несъвършенството“, казвахте вие. Метафора, която превърнахте в реалност с искането онези деца да бъдат принасяни в жертва. Понятие нямахте какво значи да облекчиш бремето на онези, които трябваше да ви почитат. Но и това не е най-тежкото ви престъпление. Не. После вие ни дадохте своето бреме. — Погледът му се отмести. — Кажи ми, Уругал, какво са направили Теблор, та да заслужат това?
— Вашият народ е забравил…
— Кажи ми.
Уругал сви рамене.
— Вие се провалихте.
Карса го зяпна онемял. Мечът трепереше в ръцете му. Беше го държал вдигнат през цялото време и сега най-сетне тежестта заплашваше да смъкне ръцете му надолу. Очите му се приковаха в оръжието, после той бавно сниши върха и го опря в каменния под.
— Ние също се провалихме — някога, много отдавна — заговори ’Сибалле. — Такива неща са непоправими. Тъй че можеш да се предадеш и да страдаш вечно под бремето на провала. Или да се освободиш от него. Карса Орлонг, отговорът ни пред теб е прост: провалът означава да разкриеш слабост. Приеми това разкритие, не му обръщай гръб, не изричай празни клетви никога да не повтаряш грешките си. Свършило е. Отпразнувай го! Това е нашият отговор и всъщност — отговорът, посочен ни от Сакатия бог.
Напрежението се отцеди от раменете на Карса. Той вдиша дълбоко и бавно издиша.
— Добре тогава. На вас и на Сакатия бог… давам своя отговор.
Вълнистият кремък не посече безшумно във въздуха, а изрева, като борови игли, избухнали в пламъци. Литна над главата на Карса, завъртя се в хлъзгащ се кръг и после се люшна косо напред.
Острието посече ’Сибалле между лявото рамо и врата. Изпращяха кости, щом грамадният меч заора диагонално през гръдния кош, посече гръбнака, продължи надолу през ребрата и излетя навън точно над дясното й бедро.
Тя беше вдигнала своя меч за отпор и той се беше пръснал, люспи хвърчаха из въздуха — Карса дори не бе усетил сблъсъка.
Мечът продължи в извита дъга и спря неподвижен над главата му.
Останките на ’Сибалле затрополиха по каменния под. Беше посечена на две.
Останалите шестима бяха вдигнали оръжията си, но никой не пристъпи напред за атака.
Карса изръмжа.
— Хайде да ви видя!
— Всички ни ли ще унищожиш сега? — попита Уругал.
— Армията й от намереничета ще тръгне след мен — изръмжа теблорът към ’Сибалле. — Ще оставите народа ми — ще напуснете онази поляна. Свършихте с нас, Т’лан Имасс. Доведох ви тук. Освободих ви. Ако отново се появите пред очите ми, ще ви унищожа. Влезете ли отново в сънищата на племенните старейшини, ще ви подгоня. Милост няма да имам. Аз, Карса Орлонг, от Урид на Теблор Теломен Тоблакай, така се заклевам. — Пристъпи крачка напред и шестимата Т’лан Имасс потръпнаха. — Вие ни използвахте. Използвахте мен. И за награда какво ми предложихте току-що?
— Искахме да…
— Предложихте ми нови вериги. Сега напуснете. Имате всичко, което искахте. Вън!
Шестимата Т’лан Имасс закрачиха към изхода на пещерата. Слънчевата светлина за миг се затули — и вече ги нямаше.
Карса свали меча. Погледна ’Сибалле.
— Неочаквано — рече тя.
Воинът изсумтя.
— Чувал съм, че сте трудни за убиване.
— Невъзможно е, Карса Орлонг. Ние… устояваме. Тук ли ще ме оставиш?
— Няма ли забрава за вас?
— Някога, преди много време, тези хълмове бяха обкръжени от море. Едно такова море би ме освободило за забравата, за която спомена. Връщаш ме към съдба — и наказание, — от която съм се стремяла да избягам хилядолетия наред. Съвсем уместно, предполагам.
— А новият ти господар, този Сакат бог?
— Той ме изостави. Изглежда, има приемливи нива на несъвършенство — и неприемливи нива на несъвършенство. Изгубила съм своята пригодност.
— Поредният бог, който изобщо не разбира какво значи да си бог — изръмжа Карса и отиде до торбата си.
— Какво ще направиш сега, Карса Орлонг?
— Отивам да си търся кон.
— А, джагски кон. Да, могат да се намерят такива на югозапад оттук, в одана. Рядкост са. Може да ги търсиш дълго.
Теблорът сви рамене. Разхлаби връзките на торбата и се върна при купчината кокали и плът, останала от ’Сибалле. Вдигна един къс от нея, с главата, дясното рамо и ръката.
— Какво правиш?
— Другото трябва ли ти?
— Не. Какво…
Карса натика главата, рамото и ръката й в торбата си и отново стегна връзките. Трябваше му колан и ножница за меча, но това — по-късно. Пъхна ръцете си в ремъците на торбата, изправи се и вдигна кремъчния меч на дясното си рамо.
Последен оглед.
Магическите пламъци в огнището продължаваха да беснеят, макар че вече примигваха начесто, сякаш поглъщаха последните останки от невидимото гориво. Помисли си дали да не разрита камъните, за да загаси огъня, но само сви рамене и тръгна към изхода.
Пред него изведнъж изникнаха две фигури и му затулиха светлината.
Мечът на Карса изсвистя, плоския му ръб изтътна към двамата и те изхвърчаха от издатината.
— Да ми се махате от пътя — изръмжа воинът и пристъпи на слънчевата светлина.
Не погледна повече двамата натрапници, а пое по пътеката на югозапад.
