Трул Сенгар изпъшка и отвори очи. Надигна глава и примижа от безбройните болежки в тила. Кремъчният меч го беше хвърлил надолу по стръмния каменен сипей… макар че тежестта на удара бе поел окаяният Онрак. Все пак гърдите го боляха и се боеше, че ребрата му са натъртени, ако не и пукнати.
Т’лан Имасс тромаво се изправяше, на десетина крачки от него. Трул се изплю.
— Ако знаех, че вратата е залостена, щях първо да почукам. Това беше проклет Теломен Тоблакай.
Тайст Едур видя как Онрак завъртя глава и се загледа към входа на пещерата.
— Какво има? Да не би да идва да ни довърши?
— Не — отвърна Т’лан Имасс. — В пещерата… задържала се е енергия от лабиринта Телланн.
— Какво от това?
Онрак се закатери по свлачището към входа на пещерата.
Трул изсъска от безсилие, изправи се и той и тръгна подир него — бавно, спираше на всеки няколко крачки, за да си поеме дъх.
Щом влезе в пещерата, извика уплашено. Онрак стоеше в огъня и многоцветните пламъци го поглъщаха. И държеше в дясната си ръка останки на друг от расата му.
Трул пристъпи навътре, подхлъзна се и падна върху килима от остри кремъчни люспи. От ребрата му изригна болка. Изруга и бавно се изправи. Въздухът бе нажежен като в ковачница.
После залата изведнъж притъмня — странният огън беше угаснал.
Две ръце го стиснаха за раменете.
— Ренегатите са избягали — каза Онрак. — Но са близо. Хайде.
— Добре. Води, приятелю.
Миг преди да излязат отново на слънчевата светлина, Трул Сенгар изведнъж се стъписа.
„Две ръце.“
Карса заобиколи брега на долината и продължи по нещо, което трябваше да мине за пътека. Безброй свлачища я бяха покрили на всеки десетина крачки, принуждаваха го да стъпва предпазливо по несигурния свличащ се чакъл. Вдигаше след себе си облаци прах.
Помисли отново и чак сега съобрази, че единият от двамата непознати, изпречили му се на изхода, беше Т’лан Имасс. Нищо чудно, след като цялата долина, с всичките й кариери, мини и гробници беше свято място за Имасс… стига да можеше да има нещо свято за безсмъртни същества като тях. А другият… „Изобщо не беше човешко същество. Но въпреки това — познато. А, като онези на кораба. Сивокожите, дето ги убих.“
Може би трябваше да се върне. Мечът му все още не беше пил истинска кръв, в края на краищата. Освен собствената му, разбира се.
Пътеката цепеше право нагоре. При мисълта, че трябва да повтори този прашлив и измамен път назад, се намръщи. Щеше да спести окървавяването на меча си за по-достойни противници. Тръгна нагоре.
Беше ясно, че шестимата Т’лан Имасс не бяха поели по същия път. За тяхно щастие. Изгубил беше търпение към безкрайните им думи, особено след като делата им крещяха по-силно, достатъчно силно, за да надмогнат жалките им оправдания. Стигна до ръба и се покатери на равния терен. Гледката, проснала се на югозапад, беше по-дива от всичко, което бе видял в Седемте града. Никакви признаци на цивилизация — никакви знаци, че някой е стъпвал по тази земя. Високата степна трева се люлееше под горещия вятър, загърнала ниските обли хълмове, нижещи се до хоризонта. Ниски трънливи храсти и дървета изпълваха падините и проблясваха в зелено и сиво, щом вятърът разлюлееше листата им.
„Джаг Одан.“ Изведнъж разбра, че тази земя ще плени сърцето му с първичния си зов. Мащабите й… бяха като неговите по начин, който не можеше да се определи. „Теломен Тоблакай са познавали това място, вървели са тук преди мене.“ Истина беше, макар да не можеше да обясни откъде го знае.
Той вдигна меча си.
— Байрот Делъм — така те назовавам. Гледай. Джаг Одан. Така различен от нашите планински твърдини. Пред този вятър ти давам името ти — виж как тича да погали тревите, да се отърка в хълмове и дървета. Давам на тази земя твоето име, Байрот Делъм.
Топлият вятър запя със стон в назъбеното острие на меча.
Очите му зърнаха бързо движение сред тревите, на около хиляда крачки напред. Вълци, с козина с цвета на мед, дългокраки и по-високи от всеки вълк, който бе виждал. Карса се усмихна.
И тръгна през степта.
Тревите стигаха малко под гърдите му, теренът беше твърд. Дребни твари непрестанно шумоляха на пътя му и веднъж стресна случайно озовала се пред него сърна — дребна порода, не по-висока от коленете му: изсъска като стрела в бяга си през зелените стръкове.
Друга се оказа не толкова бърза, за да избегне покосяващия меч, и вечерта Карса щеше да се нахрани добре. Ударът на меча му се оказа породен от нуждата, а не от гнева на битка. Зачуди се дали духовете са изпитали недоволство от такова позорно начало. С проникването си в камъка се бяха лишили от способността да общуват с него, макар че въображението му без усилие можеше да намери саркастичния коментар на Байрот, стига да го потърсеше. Сдържаната мъдрост на Делъм беше по-трудна, но не по-малко ценна.
Слънцето пълзеше по безоблачното небе. Той продължаваше напред. Някъде по здрач видя стада бедерини на запад, а на две хиляди крачки пред него, на билото на хълма, беше застанало стадо пъстри антилопи; погледаха го, след което побягнаха и се скриха от поглед.
Когато се изкачи на мястото, където бяха стояли, хоризонтът на запад се бе превърнал в огнен пожар.
А там го чакаха.
Тревата беше отъпкана в малък кръг. В центъра му клечеше триног мангал, пълен с нажежени до оранжево парчета тор от бедерини, които не излъчваха дим. Зад него беше седнал Джагът. Изгърбен и слаб, та чак мършав, облечен в дрипави парчета кожа, с дълга, провиснала на кичури сива коса над широкото сбръчкано чело и с очи с цвета на околната трева.
Джагътът вдигна глава, щом Карса се приближи: посрещна го с нещо между гримаса и усмивка и жълтите му бивни лъснаха.
— Лошо си я накълцал тази сърнешка кожа, Тоблакай. Но ще я приема в замяна на този огън.
— Съгласен — отвърна Карса и пусна трупа до мангала.
— Арамала се свърза с мен и затова дойдох да те срещна. Направил си й благородна услуга, Тоблакай.
Карса остави торбата си и приклекна до мангала.
— Не съм се заклел във вярност на Т’лан Имасс.
Джагътът се пресегна и взе сърната. Малък нож блесна в ръката му и той започна да реже точно над копитата на животното.
— Израз на благодарност, след като воюва редом с тях срещу тираните. Както и аз, макар да извадих късмет, че се отървах с нещо повече от счупен гръбнак. Утре ще те заведа при една не толкова щастлива като Арамала или мен.
— Търся джагски кон, а не запознанство с приятелите ти — изсумтя Карса.
Старият Джагът се изкиска.
— Глупави думи, Теломен Тоблакай, наистина. Бях забравил. Онази, при която ще те отведа, ще повика дивите коне — и те ще дойдат.
— Рядко умение.
— Да. И само тя го притежава, защото общо взето тези коне се появиха тъкмо от нейната ръка.
— Отглежда ги значи.
— Може да се каже — кимна дружески Джагът и започна да дере сърната. — Малцината останали живи от моята раса с огромна охота биха приели тази кожа, въпреки щетите, които й е нанесъл ужасният ти каменен меч. Сърните ейрас са бързи и умни. Никога не използват една и съща пътека — ха, та те дори не оставят пътеки! Тъй че не можеш да ги издебнеш. А и клопките не помагат. А щом ги подгониш, къде отиват? Ами, в стадата на бедерините, под самите зверове. Умни са, както казах. Много умни.
