да може конят да го вижда.
Бяла грива и опашка, а не черни. Дълги крайници, мускули, подскачащи под гладката кожа. Сиви очи.
Карса спря на крачка от него. Бавно протегна дясната си ръка и пръстите му докоснаха муцуната, над ноздрите. И започна да натиска. Жребецът се възпротиви, отстъпи леко назад. Той натисна главата още надолу, да види гъвкава ли е шията. Още надолу и вратът се изви. Докато брадичката почти не опря в гръдните кости.
А после отпусна, без да прекъсва допира, и жребецът бавно изправи шия.
— Наричам те Хавок — прошепна Карса в ухото му.
Ръката му се плъзна надолу, пръстите се отпуснаха, дланта погали жребеца под брадичката, после Карса бавно заотстъпва и го изведе от стадото.
Тогава жребецът водач изцвили и стадото се раздвижи отново. Навън и навън, разпръсна се на все по- малки групи и копитата затътнаха сред високите треви. Конете възвиха покрай двата хълма, на запад и на юг, и препуснаха обратно към недрата на Джаг Одан.
Хавок беше престанал да трепери. Вървеше кротко по стъпките на Карса нагоре по склона.
Щом наближи върха, Киниджиг заговори:
— Дори Джагът не би могъл да укроти като теб джагски кон, Карса Орлонг. Теломен Тоблакай — да, вие, Теблор, сте точно това, а ти освен това си изключителен сред своята раса. Конните воини Теломен Тоблакай. Не бях мислил, че такова нещо е възможно. Карса Орлонг, защо Теблор не са завладели целия Дженабакъз?
Карса го погледна през рамо.
— Един ден ще го направим, Киниджиг.
— И ти ли си този, който ще ги поведе?
— Аз.
— Е, значи сме свидетели на раждането на едно безславие.
Карса пристъпи до Хавок и ръката му пробяга по изпънатата конска шия.
„Свидетели? Да, свидетели сте. И все пак не можете да си представите какво ще направя аз, Карса Орлонг.“
„Никой не може.“
Киниджиг седеше в сянката на дървото, побрало Фирлис, и тананикаше тихичко. Стъмваше се. Теломен Тоблакай си беше отишъл с коня, който си беше избрал. Скочил бе на гърба му и бе препуснал, без да му трябва нито седло, нито юзда. Стадата се бяха пръснали и околността бе пуста като преди.
Изгърбеният Джагът извади увитото парче от сърната, изпечена предната вечер, и започна да го реже на малки късове.
— Дар за тебе, мила сестрице.
„Виждам — отвърна тя. — Убита е от каменния меч, нали?“
— Тъй е.
„Плячка, която ще нахрани духа ми.“
Киниджиг кимна и махна небрежно с ножа.
— Добре се справи с криенето на останките.
„Основите си стоят, разбира се. Стените на Дома. Темелите по ъглите на двора — всичко е загърнато под моята пръст.“
— Глупави, безразсъдни Т’лан Имасс. Да забият копие в Дом на Азат.
„Че какво разбират те от Домове, Киниджиг? Същества от пещери и кожени шатри. Освен това той умираше вече от много години. Беше смъртно ранен. О, Икариум бе паднал на колене, когато най-сетне нанесе смъртния удар в яростното си безумие. И ако неговият спътник Тоблакай не се беше възползвал от онази възможност да го удари по главата, за да изпадне в несвяст…“
— Щеше да освободи баща си. — Киниджиг кимна и лапна една мръвка. Стана, пристъпи до дървото и протегна друга. — Дръж, сестрице.
„Изгоряло е.“
— Съмнявам се, че щеше да се справиш по-добре.
„Вярно. Хайде, бутни го — няма да хапя.“
— Ти не можеш да хапеш скъпа. Иронията е добра обаче. Бащата на Икариум не искаше да бъде спасен. И така Домът умря и отслаби тъканта на…
„Достатъчно, за да се разкъса лабиринтът. Дай още, моля те — та ти ядеш повече от мен.“
— Алчна кучка. Е, Карса Орлонг… ни изненада.
„Едва ли сме първите жертви на заблуждение спрямо този млад воин, братко.“
— Вярно. И подозирам, че няма да сме последните, преживели такъв шок.
„Усети ли духовете на шестимата Т’лан Имасс, Киниджиг? Как надничаха ей оттам, зад скритите стени на двора?“
— О, да. Вече са слуги на Сакатия бог, горките. Искат нещо да му кажат май…
„На кого? На Сакатия бог?“
— Не. На Карса Орлонг. Знаят нещо те, и искат с него да насочват Теломен Тоблакай — но не се осмелиха да приближат. Подозирам, че присъствието на Дома ги уплаши.
„Не. Той е мъртъв. Останал е само жизненият дух, влял се в дървото. Не е Домът, братко, а е самият Карса Орлонг — от него се бояха те.“
— Ааа. — Киниджиг се усмихна и пъхна още едно късче месо в дървената уста на Фирлис — то се хлъзна в зеещата хралупа. Да гние там и да храни дървото. — Никак не са глупави тези Имасс.
Четвърта книга
Дом на Вериги
18.
