— Не питам. Знам, че все едно ще ми кажеш.
— Разбира се, че ще ти кажа, нали съм си услужлив аз, вродена черта. Причината за това, млади мой приятелю, скоро ще стане явна.
Изкачиха последното възвишение и стъпиха на равното било, засенчено под гъстия зелен балдахин и необрасло с трева. Дървото и всичките му клони, чак сега видя Карса, бяха обгърнати от паяжини, които по някакъв начин оставаха прозрачни, колкото и нагъсто да бяха изтъкани; очертаваха ги само трепкащите отражения на светлината. А иззад това проблясващо було в него се взираше лице на Джагът.
— Фирлис, ето го онзи, за когото ни разправя Арамала. Онзи, дето си търси добър кон.
Тялото на жената Джагът се виждаше тук-там и личеше, че дървото всъщност е израсло около нея. Малко зад дясната й ключица се показваше дебел дървен клон и се свързваше с дънера покрай главата й.
— Дали да му разкажа историята ти, Фирлис? Разбира се, трябва, ако не за друго, то поне заради нейната забележителност.
Гласът й не излезе от устата, а прозвуча, благозвучен и тих, в главата на Карса. „Разбира се, че трябва, Киниджиг. В нрава ти е да не оставяш нищо неказано.“
Карса се усмихна — обичта, вложена в тона, притъпяваше иронията в думите.
— Изключително необикновена история, мой приятелю Теломен Тоблакай, верните обяснения си остават непостижими за всички нас — подхвана Киниджиг, след като седна на каменистата земя. — Скъпата Фирлис беше дете — не, бебенце, още сучеше от майчината гръд — когато ги нападна банда Т’лан Имасс. Споходи ги обичайната съдба. Майката беше убита, а Фирлис набучиха на копие и забиха копието в земята. Никой не можеше да предскаже какво ще последва, нито Т’лан Имасс, нито Джагът, защото беше безпрецедентно. Това копие, издялано от местно дърво, пое в себе си всичко, което можа, от жизнения дух на Фирлис, и така тя се прероди. Корените стигнаха до скалната основа, израснаха клони и листа, а в замяна жизненият дух на самото дърво възнагради детето. Израснаха заедно, спасили се от своята орис. Фирлис обновява дървото, дървото обновява Фирлис.
Карса опря върха на меча си в земята и се подпря на него.
— И все пак тя е създала породата джагски коне.
„Малка е ролята ми, Карса Орлонг. Дълголетието им идва от моята кръв. Джагските коне се плодят рядко, недостатъчно, за да нарасне броят им, дори да се съхрани, ако не бяха толкова дълголетни.“
— Знам, защото Теблор — моят народ, който обитава планините на Северен Дженабакъз — гледат коне, чиято порода трябва да е джагска.
„Радвам се, ако е така. Тук на Джаг Одан те са почти на изчезване.“
— На изчезване? Кой ги избива?
„Твои далечни родственици, Теломен Тоблакай. Трелл.“
Карса помълча за миг и се намръщи.
— Трелл? Такива като Маппо ли?
„Точно такива. Като Маппо Рънт, който пътува с Икариум. Икариум, който носи стрели, направени от моите клони. Който при всяко свое гостуване не помни нищо от предишната ни среща. Който всеки път ме моли да му дам сърцевината на дървото си, та да направи механизъм за измерване на времето, защото само сърцевината от моето дърво може да надживее всички други механизми.“
— А ти даваш ли му? — попита Карса.
„Не, защото това би ме убило. Но се пазаря. Здрав клон за лък. Клонки за стрели.“
— Значи нямаш никакво средство за защита?
„Никой няма срещу Икариум, Карса Орлонг.“
Теблорът изсумтя.
— Имах спор с Икариум, но никой от двама ни не го спечели. — Потупа каменния си меч. — Оръжието ми беше от дърво, ала сега имам този. Срещнем ли се отново, дори коварството на Маппо Трелла няма да спаси Икариум.
Двамата Джагът се смълчаха задълго и Карса разбра, че Фирлис говори на Киниджиг, като видя как се сбръчка от тревога лицето му. Очите с цвета на охра пробягаха за миг към теблора и се отдръпнаха.
Най-сетне Киниджиг въздъхна тежко и рече:
— Карса Орлонг, сега тя зове най-близкото стадо — единственото стадо, което познава, се е приближило насам в отговор на първия й призив. Надявала се е на повече — доказателство колко малко джагски коне са останали, може би.
— Колко глави има в това стадо?
„Не мога да кажа, Карса Орлонг. Обикновено са не повече от дузина. Тези, които идат сега, са може би последните, останали в Джаг Одан.“
Карса изведнъж вдигна глава — чу тропота на конски копита, усети тътена в земята под нозете си.
— Май са повечко от дузина.
Киниджиг се надигна с усилие.
Долината се раздвижи. Карса рязко се обърна.
Земята затрепери, тътенът вече ехтеше от всички посоки. Дървото се разтърси, сякаш от бурен вятър. Теблорът чу в ума си вика на Фирлис.
Конете прииждаха със стотици. Сиви като желязо, по-големи и от онези, които гледаше племето на Карса. Стичаха се, развели черни гриви. Жребци, вирнали глави, си проправяха път напред. Покрай широкогърдите кобили тичаха кончета.
Не стотици — хиляди.
Въздухът се изпълни с прах, вятърът го поде и вдигна на фуния към небето — предизвикателство към самия Вихър.
Още и още диви коне се изкачиха по хълма над тях — и тътенът изведнъж заглъхна, щом спряха и ги загледаха. Настана пълна тишина. Прашният облак се затъркаля в небето, понесен от вятъра.
Карса отново се обърна към дървото.
— Май няма нужда да се тревожиш, че са на изчезване, Фирлис. Никога не съм виждал толкова много кончета в стадо. Нито бях виждал толкова голямо стадо. Трябва да са десет, петнайсет хиляди глави — а дори не можем да видим всички.
Фирлис сякаш беше онемяла. Клоните на дървото продължаваха да се тресат, клонките шумяха в топлия въздух.
— Казваш самата истина, Карса Орлонг — изхриптя Киниджиг, впил очи в Теломен Тоблакай. — Стадата са дошли заедно, а някои идат от много далече, в отговор на призива. Но не на Фирлис. Не, не в отговор на нейния зов. А в отговор на твоя, Карса Орлонг. А за това отговор нямаме. Но хайде, трябва да си избереш.
Той кимна и се обърна да огледа конете.
„Карса Орлонг, преди малко ти спомена за дървено оръжие. Какво беше дървото?“
— Желязно. Единственият избор, който ми беше останал. В родината ми използваме кръвно дърво.
„И кръвно масло?“
— Да.
„Втрито в дървото. Кръвно масло, което цапа ръцете ти. Те го надушват, Карса Орлонг…“
— Но аз нямам.
„Не по теб. В тебе. То тече в жилите ти, Карса Орлонг. Кръвното дърво не е съществувало в Джаг Одан от десетки хиляди години. Ала тези коне го помнят. Е, трябва да си избереш.“
— Кръвно дърво и кръвно масло — каза Киниджиг. — Това обяснение не е достатъчно, Фирлис.
„Така е. Но друго нямам.“
Карса ги остави да спорят, остави и меча си, забит в земята, и тръгна към чакащите коне. Жребците мятаха глави при приближаването му и теблорът се усмихна, без да оголва зъбите си — знаеше, че гледат на него като на хищник, и на себе си — като на плячка. „Макар че лесно могат да ме убият. Толкова са много, че не бих имал никакъв шанс.“ Видя един жребец, който явно беше водачът — позна го по широкия празен кръг около него и по напереното му държане и го подмина, като мърмореше:
— Не ти, горделивецо. Нужен си на стадото повече, отколкото на мен.
Зърна друг жребец, тъкмо навлизащ в зрялата възраст, и бавно закрачи към него. Бавно и под ъгъл, за
