Беше пропълзяла покрай грижливо подредените дялани камъни до края на изкопа — знаеше, че майка й ще побеснее, като види как е оцапала новите си дрешки — и най-сетне видя сестра си.
Тавори си бе присвоила играчките-войници от кости и рога и беше подредила миниатюрно сражение сред отломките от пропуканата стена на имението, където ратаите се бяха захванали да оправят зида.
Едва по-късно Фелисин беше разбрала, че деветгодишната й сестра всъщност бе възпроизвела действителна битка, описана в историческите хроники за сблъсъка преди столетие между кралската армия на Унта и разбунтувалия се К’азз Аворски. Битка, довела до унищожението на силите на благородническата фамилия и подчинението на рода Д’Авори. И че, влязла в ролята на дук Кенусен Д’Авори, тя изпробваше всички възможни тактики, за да постигне победа. Затворен след поредица нещастни обстоятелства в една стръмна долина, с безнадеждно превъзхождащ го противник — военните учени бяха единодушни, че такава победа е невъзможна.
Фелисин така и не научи дали сестра й е успяла там, където Кенусен Д’Авори — уж военен гений — се бе провалил. Шпионирането й се беше превърнало в навик, възхитата й към мълчаливата, затворена Тавори — в мания. На Фелисин й се струваше, че сестра й така и не е познала детството — никога не я беше виждала палава и игрива. Беше влязла в сянката на брат им и искаше само да си остане там, а когато Гъноуз замина да учи, преживя скрито преображение. Не беше вече в сянката на Гъноуз, а сякаш самата тя бе станала неговата сянка — откъсната и призрачна.
Подобни мисли не бяха минавали през главата й през всичките онези години. Манията й към Тавори си съществуваше, но източниците й бяха безформени, както става само при дете.
Смисълът винаги идва по-късно, ръката забърсва прахта и открива формите в камъка.
В самия край на рухналия град, в южната му страна, земята бързо пропадаше в някогашни дебели солени наноси, изпъващи се напред през старото дъно на залива. Столетия наред жаркото слънце ги беше втвърдявало и ги беше превърнало в широки здрави рампи.
Ша’ик стоеше в началото на най-голямата от тези древни рампи, породени от загиващото преди хилядолетия море, и се мъчеше да гледа на плоската падина пред себе си като на бойно поле. На четири хиляди крачки по-навътре се издигаха като оголени зъби останките от коралови острови, над които бушуваше Вихърът. Магическата буря бе оголила дебелата мантия пясък, която ги бе покривала доскоро. Това, което бе останало, не предлагаше много удобна височина за събиране и подготовка на легионите. Теренът щеше да е подвеждащ, бойният строй — невъзможен. Островите се извиваха в огромна дъга през подстъпите от юг. На изток имаше стръмна стена, земята пропадаше рязко на над осемдесет разтега до солената падина — най-дълбоката част на някогашното море. Разломът беше като отрязан и се разширяваше в югоизточния си край, от другата страна на рифовите острови, и оформяше безкрайното сякаш корито на Южна Рараку. На запад се простираха дюни, с дълбок и мек пясък, пълни с подмолни дупки и ями.
Щеше да събере силите си точно от тази страна, разположени така, че да държат главните рампи. Конните стрелци на Маток на фланговете, новата тежка пехота на Корболо Дом — елитното ядро на неговите Убийци на кучета — в челото на всяка от рампите. Конните пиконосци и тежката конница щяха да останат назад, развърнати и чакащи мига, в който малазанците заотстъпват от стръмните подстъпи и се подаде сигналът за настъпление.
Или така поне го обясни Корболо Дом — Ша’ик не беше съвсем сигурна в последователността. Но напанецът, изглежда, се стремеше към първоначална отбранителна позиция. Гореше от нетърпение да докаже своята тежка пехота и ударни части срещу малазанския им еквивалент. След като Тавори идваше срещу тях в марш, най-целесъобразно беше поканата да се поднесе до горчивия й свършек тъкмо на тези рампи. Предимството беше изцяло на страната на Армията на Апокалипсиса.
Тавори отново се оказваше в ролята на дук Кенусен Д’Авори в падината Ибилар.
Внезапно смразена, въпреки горещината, Ша’ик придърпа наметалото от овча кожа. Хвърли поглед през рамо към Маток и десетината телохранители, чакащи на разстояние, но достатъчно близо, за да стигнат до нея за два-три удара на сърцето. Нямаше представа защо мълчаливият главатар толкова се бои, че някой може да се опита да я убие, но нищо опасно нямаше в това да се съгласи с исканията му. След заминаването на Тоблакая и след като Леоман бе някъде на юг, Маток си бе присвоил ролята на защитник на особата й. Нищо лошо, макар тя да не смяташе, че Тавори ще се опита да изпрати убийци — Богинята на Вихъра не можеше да бъде пронизана незабелязано. Дори Ръка на Нокътя не можеше да мине неусетена през многопластовите прегради, какъвто и лабиринт да се опита да използва.
„Защото самата преграда очертава лабиринт. Лабиринт, проснал се като невидима кожа над Святата пустиня. Този присвоен фрагмент вече не е фрагмент, а нещо цяло и завършено. И мощта му расте. Докато някой ден, скоро, тя поиска своето място в Драконовата колода. Както с Дома на Вериги. Нов Дом, на Вихъра.“
Захранен от пролятата кръв на една избита армия.
„А когато тя коленичи пред мен… тогава какво? Скъпата ми сестра, победена и свела глава, оцапана с прах и още по-тъмночервени петна, с избитите й легиони зад нея, пир за черните пеперуди и лешоядите — дали тогава ще си сваля бойния шлем? Тъкмо в този миг ли ще й открия лицето си?“
„Ние поведохме тази война. Далече от бунтовниците, далече от императрицата и Малазанската империя. Далече дори от самата Богиня на Вихъра. Ти и аз, Тавори, присвоихме Дрижна и Книгата на Апокалипсиса — заради своя, личния апокалипсис. Родната кръв — и нищо друго. И тогава светът, Тавори — тогава, когато ти се покажа и видя разпознаването в очите ти — светът, твоят свят, ще се разтвори под тебе.“
„И в този момент, скъпа сестро, ще разбереш. Какво е станало. Какво съм направила. И защо.“
А след това? Не знаеше. Простата екзекуция беше твърде лесно измъкване. Измама. Наказанието е за живите, в края на краищата. Присъдата е да живееш, да залиташ под веригите на знанието. Присъда не просто да живееш, а да живееш с него. Това бе единственият отговор… за всичко.
Чу зад себе си скърцащи по чирепите ботуши и се обърна. Никаква радушна усмивка за тогова — не и този път.
— Л’орик. Радвам се, че благоволи да уважиш поканата ми — напоследък, изглежда, си го загубил този
