Храм? В душата й се надигаше бесен хаос, огромните пространства в ума й, там, където досега обитаваше богинята на Вихъра, изведнъж се бяха опразнили, изпълваха се с черното, кипнало завръщане на… „На всичко, което бях.“ Горчива ярост, закипяла като горски пожар, щом спомените се надигнаха с демонична жестокост, за да я връхлетят. „Бенет. Кучи син! Ръцете ти прегръщаха дете, ала това, което изваяха, е всичко друго, но не и жена. Играчка. Робиня, за теб и за твоя извратен брутален свят.“
„Гледах ножа в ръцете ти, пърхащата му, безсмислена игра. И ти ме научи тъкмо на това, нали? Да режа, за забава и за кръв. И о, как режех. Баудин. Кълп. Хеборик…“
Физическо присъствие, вече до нея, докосване на ръце — нефритовозелени, нашарени с черно — фигура, тромава, широка и сякаш затулена в сенките на палми — не, татуировки. „Хеборик…“
— Отвътре, момиче. Аз те… лиших. Непредвидено следствие от това, че принудих богинята да напусне душата ти. Ела.
И вече я водеше навътре в шатрата. Въздухът бе леденостуден и влажен, малкият светилник се бореше с мрака — пламък, който се раздвижи, щом Хеборик вдигна светилника и го поднесе към мангала, за да запали спечената тор. И докато го правеше, заговори:
— Не е нужна много светлина… времето тече… преди да осветя този набързо стъкмен храм… но какво ли знам аз за Трийч?
Тя седеше на възглавниците, треперещите й ръце бяха протегнати към усилващите се пламъци на мангала, увита беше с кожи. При името „Трийч“ се сепна и вдигна глава.
И видя клечащия пред нея Хеборик. „Както клечеше в онзи ден, така отдавна, на Площада на възмездието. Когато духовете на Качулатия бяха дошли при него… за да предскажат свалянето на Финир. Мухите не искаха да докоснат виещите се по тялото му татуировки. Помня го. Навсякъде другаде връхлитаха като обезумели.“ Сега татуировките се бяха преобразили.
— Трийч.
Очите му се присвиха към нея — очи на котка. Той можеше да вижда!
— Извиси се до божественост, Ша’ик…
— Не ме наричай така. Аз съм Фелисин Паран. — Изведнъж се присви. — Ша’ик ме чака… там отвън, зад стените на тази шатра — отвъд преградите ти.
— Искаш ли да се върнеш в онази прегръдка, момиче?
Тя се взря в пламъците на мангала. И прошепна:
— Няма избор, Хеборик.
— Да, май няма.
Изведнъж се стъписа и скочи.
— Фелисин!
— Какво?
— Фелисин Младата! Не съм я… виждала! Дни? Седмици? Какво… Къде е тя?
Хеборик се изправи — плавно и изящно, като котка.
— Богинята трябва да знае, момиче…
— И да знае, не ми го е казала!
— Но защо трябва да…
Видя как очите му светнаха разбиращо и усети ответния страх в душата си.
— Хеборик, какво си…
Той вече я водеше към процепа на шатрата, говореше й и я буташе назад, стъпка по стъпка.
— Поговорихме си двамата, и всичко е наред. Няма за какво да се безпокоиш. Адюнктата и легионите й идат и има да се свършат много неща. А и тайните планове на Фебрил трябва да се държат под око, а за това трябва да разчиташ единствено на Бидитал…
— Хеборик! — Опита се да го спре, но той беше неумолим. Стигнаха до изхода и той я избута навън. — Какво си… — Последен тласък и тя залитна назад.
През ярко лумнали прегради.
Ша’ик бавно се изправи. Сигурно се бе спънала. „О, да. Разговорът с Призрачни ръце. Всичко е наред. Това ме облекчава, защото мога да мисля за по-важни неща. Гнездото от изменници например. Трябва отново да поговоря с Бидитал тази нощ. Да…“
Обърна гръб на шатрата на бившия жрец и закрачи към палата си.
Звездите в пустинното небе блещукаха както винаги, щом богинята се озовеше наблизо. Ша’ик се зачуди какво ли я е привлякло този път. Навярно нещо повече от това да хвърли закрила над своята Избрана…
Не забеляза — също като своята богиня — едва видимата фигурка, която се измъкна от шатрата на Хеборик и се понесе като мъгла към близките сенки. Не усети и мириса, лъхнал след тази дрипава фигурка.
На запад, към края на града и сетне по пътечката, между каменните дървета, към една далечна поляна…
Бидитал седеше сред кипналите сенки, сам, но с неизменната си усмивка. Фебрил си имаше своите игри, но и нявгашният Върховен жрец на култа на Сянката имаше свои. Та нали и предателите можеха да бъдат предадени — с внезапното завъртане на ножа в ръката.
Пясъците отново щяха да се загърнат, както правеха винаги, щом въздухът задиша тежко и почне ги напластява на тънки многоцветни пелени. Безбройни можеха да са тези пластове и това Фебрил и неговите съзаклятници скоро щяха да разберат — и щяха да съжаляват горчиво.
Стремяха се да си присвоят лабиринта. Дълго време беше отнело на Бидитал, докато разбули тази истина, тази скрита дълбоко мотивация, защото бе останала в мълчанието между изречените думи. Това не беше проста, обикновена борба за власт. Не. Беше узурпация. Подробност, която сама по себе си нашепваше за още по-дълбоки тайни. Искаха лабиринта — но защо? Все още нямаше отговор на този въпрос. Но щеше да го намери, и то скоро.
Знаеше, че в това Избраната разчита на него, и нямаше да я провали. „Колкото до това, което очаква от мен, да, ще й го доставя. Но има други въпроси, простиращи се далеч извън Ша’ик, богинята и лабиринта, над който иска да властва. Самият пантеон е изложен на риск… отдавна отлаганата ми мъст срещу онези чуждоземни претенденти за Трона на Сянка.“
Вслуша се много —
Потръпна от страх и сенките за миг се разпръснаха — и се върнаха, щом отново се отпусна. „Рашан… и Мийнас. Мийнас и Тир. Тир и Рашан. Трите деца на Древните лабиринти. Галайн, Емурлан и Тирлан. Трябва ли да се изненадвам, че отново са във война? Та нима ние самите не наследяваме омразите на своите бащи и майки?“
Но призракът на страха си остана. Не ги беше призовавал в края на краищата. Не бе разбрал истината за това, което лежеше под Лабиринта на Вихъра, причината, поради която лабиринтът се държеше само тук и никъде другаде. Не беше осъзнал, че старите битки никога не заглъхват, а само заспиват във всяка кост под пясъка, натежали от спомени.
Бидитал вдигна ръце и пълчищата сенки в храма му се сбраха.
— Деца мои — зашепна той началото на Затварящото заклинание.
„Татко.“
— Помните ли?
„Помним.“
— Помните ли мрака?
„Помним мрака. Татко…“
— Попитайте и затворете този миг, деца.
„Помниш ли мрака?“
Жрецът се усмихна широко. Простичък въпрос, който можеше да зададе всеки. И навярно щяха да го разберат. Всъщност — едва ли. „Но аз го разбирам.“
„Помниш ли мрака?“
— Помня.
