Трийч, новия бог на войната.
Гневът внезапно се върна и той се помъчи да го изтласка.
След малко дъхът му се успокои. Обърна се и заситни обратно по пътеката. Трябваше да помисли повече. Да мисли разумно. „Проклет да си, Трийч. Превръщал си се в тигър. Дари ме с хитрината си, с умението на ловеца, с…“
Щом се приближи до началото на пътеката, спря, чул смътен звук. Песен. Приглушена, детинска, идваща от руините на някаква скромна сграда. Безразлични към тъмнината, очите му доловиха движение и се спряха на това петно, докато фигурата не се очерта.
Момиченце в дрипи. Носеше пръчка — стискаше я в двете си ръце. Десетина мъртви ризана висяха за опашките си от колана й. Пред очите му момичето подскочи и размаха пръчката. Удари нещо и се затича след него, скочи и заклещи малката твар, гърчеща се на земята. След миг вдигна ризана и го погледна. Бързо изви врата му и го върза на колана си. Наведе се и взе пръчката. И отново запя.
Хеборик спря. Щеше да е трудно да я подмине незабелязан. „Но не и невъзможно.“
Ненужна предпазливост може би. Все пак се задържа в сенките, докато детето пристъпваше напред, придвижваше се само когато момиченцето извърнеше гръб, без нито за миг да откъсва очите си от него.
Скоро след това го подмина.
Утрото настъпваше и станът щеше да загъмжи, пробуден. Хеборик закрачи още по-бързо, най-сетне се добра до шатрата си и се шмугна вътре.
Освен момичето не беше видял никого.
Когато прецени, че вече се е скрил, момиченцето бавно се обърна. Песента му заглъхна, то се взря в сумрака и прошепна:
— Смешни човече, помниш ли мрака?
Една шеста камбана преди разсъмване Леоман с неговите двеста пустинни воини удари малазанския лагер. Пехотата, оставена на постовете, беше в края на смяната си: бойците се бяха събрали на уморени групи, за да посрещнат слънчевия изгрев — пропуск в дисциплината, който ги превръщаше в лесни мишени за стрелците, приближили се на трийсетина крачки от стражевия периметър. Стрелите, пуснати в залп, изшепнаха и малазанските войници нападаха по земята.
Най-малко тридесетина обаче не бяха убити на място и крясъците им, изпълнени с болка и страх, огласиха безмълвната нощ. Стрелците вече бяха оставили лъковете и тичаха напред с ножовете кетра, за да довършат ранените стражи, ала не бяха пробягали и десет крачки, когато Леоман и конните му воини препуснаха около тях и удариха здраво през пробива.
И в лагера.
Коураб Билан Тену’алас яздеше до командира си, с оръжието с дългата дръжка, наполовина меч, наполовина — бойна брадва в дясната ръка. Леоман беше в центъра на дъгата на атакуващите, която предпазваше втората вълна конници, от която долиташе силно бръмчене. Коураб знаеше какво означава то — командирът му беше изобретил своя отговор на морантските муниции, с две глинени топки, пълни с масло и свързани с тънка верига. Палеха ги като светилници, завъртаха ги и ги хвърляха като ласа.
Пустинните воини вече бяха между огромните фургони на обоза и Коураб чу как първите ласа изплющяха. Лумнаха пламъци и нощта се стопи в червеното им сияние.
И в този момент Коураб видя някой да бяга от пътя на коня му и замахна с брадвата си. Ударът в покрития с шлем тил на бягащия малазанец бе толкова силен, че за малко да му изкълчи рамото. Швирналата кръв го оплиска по ръката, докато издърпваше оръжието — изведнъж бе натежало, той го погледна и видя, че е помъкнало със себе си шлема, след като го беше посякъл на две. От бронзовата чаша се изсипаха мозък и парчета кост.
Той изруга, забави бесния галоп на коня и тръсна оръжието, за да го освободи. Боят вече се вихреше от всички страни, кипналите пламъци поглъщаха поне десетина фургона и шатри. Войниците ставаха все повече. Чу отсечени команди на малазански и металните стрели на арбалетите полетяха срещу конниците.
Високо и пронизително прозвуча боен рог. Коураб изруга свирепо и обърна коня си. Беше загубил връзка с Леоман, макар че виждаше неколцина от другарите си. Всички отвръщаха на призива за оттегляне. Беше длъжен да го направи и той.
Брадвата тежеше, още обременена с проклетия шлем. Той подкара коня назад по широката пътека между палатките на трапезарията. Една стрела удари земята на петнайсетина крачки напред, Коураб се сниши и се изви, за да потърси с очи откъде е дошла.
И видя цяло отделение малазанци, всички с арбалети — всички освен един, заредени и насочени към него; видя и сержанта, който гълчеше войника, че е избързал. Сцена, която улови между два удара на сърцето. Кучите синове бяха на по-малко от десет крачки.
Коураб хвърли бойната брадва, изкрещя и смуши коня си настрани, право в стената на една от походните столови. Въжетата се изпънаха, изтръгнаха тежките клинове от земята, изпращяха колове. Сред шумотевицата и хаоса Коураб чу как арбалетите иззвънтяха — но конят му вече падаше на една страна, а той вече скачаше от седлото и обутите му в мокасини крака се измъкваха от стремената.
Блъсна се в рухващата стена на шатрата миг преди конят му да се превърти с цвилене и да го последва.
Изопнатото промазано с восък платнище изведнъж се отпусна и той се превъртя на кълбо — веднъж, още веднъж, стъпи на крака и се обърна…
И видя, че конят му се изправя.
Коураб скочи, метна се на седлото и препусна.
Умът му бе изтръпнал от неверие.
— Видя ли го това? — попита един от седмината малазанци с арбалетите.
Тишина, нарушена от Лютс, който отвратено хвърли арбалета си на земята.
— Вдигни го веднага! — изръмжа му сержант Бордюк.
— Ако Мейби не беше избързал…
— Не бях сигурен — оправда се Мейби.
— Зареждайте, кретени — може да са останали още.
— Ей, сержант, оня кон може да е убил готвача.
Бордюк се изплю.
— Боговете ни се присмиват тая нощ, а, Хъб?
— Ами…
— Така. Истината обаче си е истина. Трябва ние да си го убием. Преди той да ни е убил. Все едно. Действай…
Слънцето тъкмо бе започнало да се издига. Леоман дръпна юздата и спря ударния си отряд. Коураб ги беше догонил последен — всъщност един от последните — и това му спечели доволното кимване на командира. Сигурно бе решил, че Коураб е поел ариергарда от чувство за дълг. Не забеляза, че първият му помощник е изгубил главното си оръжие.
Видяха зад себе си стълбовете дим, издигащи се към огряното от слънцето небе. До ушите им стигнаха далечни викове, последвани след няколко мига от тропот на конски копита.
Леоман се озъби:
— А сега идва същинската цел на набега ни. Дотук се справихте добре, бойци. Чувате ли конете? Сети, уикци и хундрили — и точно това ще е редът на преследване. Хундрилите, от които трябва най-много да се безпокоим, ще са обременени от бронята си. Уикците ще напредват предпазливо. Но сетите — щом ни видят, ще препуснат презглава, за да ни догонят. — Вдигна млатилото в дясната си ръка и всички видяха сплъстената от кръв коса на шипа. — И къде ще ги отведем?
— Към смъртта! — отвърнаха му с рев.
Изгряващото слънце бе превърнало далечната стена от вихрещ се пясък в златна, цвят, който галеше
