възглавници, където я беше оставил Корболо.
Продължителното, упорито поглъщане на дъранг — като с всеки друг опиат — с времето започваше да смалява въздействието му. И макар да оставаше тънкият пласт на постоянна замая — полезна преграда срещу такива неща като да те дръпнат за косата и после да ти пуснат главата на пода, — под него се връщаше хладният разум.
Предимство също така бяха ритуалите, които й беше наложил господарят й, ритуали, премахващи слабостта на удоволствието. Вече не можеше да има никаква загуба на контрол, защото умът й вече не се бореше с чувствата, тъй като чувства тя нямаше. За своя радост, беше се отказала от тях с лекота, тъй като малко неща в живота й преди посвещаването бяха посели топли спомени за детството.
Тъй че беше напълно пригодна за задачата си. Да издава подходящите звуци на наслада, за да прикрие безразличието си към странните предпочитания на Корболо Дом. И да лежи неподвижно, без да усеща дори как гърлото бавно се запълва с храчки от почти втечнения дим на дъранга, толкова дълго, колкото се наложи, преди няколкото безвкусни капчици, добавени във виното му, да подействат.
Щом чу дълбокото му, бавно дишане, подсказващо, че няма да се събуди лесно, тя се надигна и се закашля. После зачака, за да се увери, че напанецът още спи. Накрая стана и запристъпва към входа на шатрата.
Пръстите й зашариха по връзките. Груб глас отвън избоботи:
— Пак ли до нужниците, Сцилара?
Друг глас тихо се изсмя и добави:
— И да се чуди човек защо. Та тя не яде нищо.
— Това е от ръждивеца и горчивите плодове, дето ги мачкат с дъранга — отвърна другият, разхлаби връзките и дръпна платнището настрана.
Сцилара залитна навън и се олюля между двамата стражи.
Ръцете, които се протягаха да я задържат, неизменно я хващаха за най-интимните места.
Някога това щеше да й хареса, по малко обидчив, раздразнителен начин, който все пак гъделичкаше удоволствието. Ала сега трябваше само да изтърпи грубата им, тромава похот.
Като всичко друго, което трябваше да изтърпи в този свят в очакване на последната си награда, благословения нов свят отвъд смъртта. „Лявата ръка на живота, хванала цялата му мизерия. И дясната ръка — да, тази с лъсналия нож, скъпа — дясната ръка на смъртта, държаща наградата, която ще предложиш на други и след това ще я нанесеш на себе си. В избрания от теб самата миг.“
В думите на господаря й имаше смисъл, както винаги. Та нали равновесието беше в сърцевината на всички неща. И животът — това време за болка и скръб — бе само едната страна на равновесието. „Колкото по-тежък, колкото по-окаян, колкото по-ужасен и отвратителен е животът ти, дете, толкова по-голяма е наградата отвъд смъртта…“ Тъй че всичко това имаше смисъл.
И значи нямаше нужда от борба. Приемането бе единствената пътека, която трябваше да извърви.
„Освен тази.“ Тръгна залитайки между шатрите. Лагерът на Убийците на кучета беше изрядно подреден, по малазански образец — подробност, която знаеше добре от дните си като дете, когато майка й вървеше след Ашокския полк. Преди полкът да замине през морето и да остави след себе си стотици нещастници — любовници и техните изтърсаци, слуги и дребни крадци. Майка й тогава се бе поболяла и умря. Имаше си баща, разбира се, някой от войниците. Той можеше да е жив или мъртъв, но тъй или иначе бе напълно безразличен към детето, което бе направил.
Равновесие.
Трудно й беше да върви, с глава, пълна с дъранг, колкото и да беше привикнала към него.
Но имаше нужници надолу по склона, и по дървените мостове над рова. И делви, които пушеха, за да прикрият донякъде вонята — бяха пълни с наскубана трева. Имаше и бурета, пълни с вода и закрепени на мостчетата.
Протегнала ръце встрани, Сцилара тръгна по едно от тесните мостчета.
Дълговременните изкопи като този побираха не само човешки изпражнения. Тук се изхвърляше смет — или каквото минаваше за смет. Но за сирачетата в този окаян град част от боклука бе цяло съкровище. Да се прерови и намереното да се продаде.
Тя се добра до другия бряг и нагази в калта и мръсната вода.
— Помня мрака! — подвикна с прегракналия си от дълги години пушене на дъранг глас.
Някой залази в рова и малко момиченце, оплескано цялото в изпражнения, се изкатери до нея; зъбките му блеснаха.
— И аз, сестро.
Сцилара извади от пояса си торбичка с монети. Господарят им се мръщеше на такива жестове и те наистина противоречаха на учението му, но тя не можеше да се въздържи. Пъхна я в ръцете на момиченцето.
— За ядене.
— Той ще е недоволен, сестро…
— А от двете само аз ще изстрадам мъчението. Така да бъде. Значи, от тази нощ имам вести. Трябва да се занесат на господаря ни…
Винаги беше вървял с разкрачена походка, ниско приведен, достатъчно, за да си спечели многобройни, не особено ласкателни прозвища. Жабата, Рачешките крака… имена, каквито си дават едно на друго децата и които понякога се запазват и в зрелостта. Но Хеборик се беше потрудил здраво, за да се освободи от подобни имена — много преди първото си, съдбоносно гостуване в един храм на Финир — за да си спечели накрая Леката ръка, в отговор на известни умения, които бе придобил по улиците. Ала сега предпазливата му походка се беше преобразила, подчинена на инстинктивното му желание да се смъкне още по-ниско, дори да залази на четири крака.
Ако го беше помислил, щеше да заключи с горчивина, че се движи не толкова като котка, колкото като маймуна, като онези едри маймуни, каквито се намираха в джунглите на Дал Хон. Неприятно за окото може би, но все пак — ефикасно.
Забави ход, щом наближи поляната на Тоблакай. Смътна миризма на пушек, приглушена светлина на огън, мърморещи гласове.
Хеборик се плъзна между вкаменените дървета и се спотаи близо до двамата край огъня.
Твърде дълго беше затънал в безкрайните си сякаш усилия да сътвори своя храм. Много дълго бе пренебрегвал света извън стените му. С горчив гняв осъзна, че в характера му са настъпили много, макар едва доловими промени, съпътстващи физическите дарове, които бе получил.
Престанал беше да е грижовен.
И това, разбра той, докато гледаше двете фигури на поляната, бе позволило едно ужасно престъпление.
„Изцерила се е добре… но не достатъчно добре, че да прикрие истината за случилото се. Дали да се разкрия? Не. Никой от тях не е направил и една стъпка, за да уличи Бидитал, иначе нямаше да се крият тук. Значи ще се опитат да ме разубедят за това, което трябва да се направи.“
„Но аз предупредих Бидитал. Предупредих го, а той… досмеша го. Е, смешното скоро ще свърши.“
Бавно се отдръпна назад.
И тогава, дълбоко в сенките, се поколеба. По този въпрос нямаше сблъсък между новите и старите му инстинкти. И новите, и старите искаха кръв. И то тази нощ. Веднага. Но нещо от стария Хеборик се налагаше. Нов беше в ролята си на дестраянт. Нещо повече, самият Трийч беше новодошъл бог. И макар Хеборик да не вярваше, че Бидитал заема някакъв пост — вече не — в селението на Сянка, храмът му все пак бе посветен на някого.
Едно нападение щеше да привлече източниците им на сила и не можеше да се предскаже колко бързо и неконтролируемо щеше да ескалира този сблъсък.
„По-добре да си бях останал просто старият Хеборик. С ръце от отатарал, свързани с неизмеримата мощ на незнайно същество… Тогава щях да го разкъсам.“
Даде си сметка, че не може да направи нищо. Не и тази нощ поне. Трябваше да изчака, да потърси възможност, миг, в който да се разсеят. Но за да постигне това, трябваше да остане скрит, невидим — Бидитал не можеше да открие новото му извисяване. Не можеше да разбере, че е станал дестраянт на
