— Да, Избрана. И затова трябва да се молим ковашкият огън в сърцето на Тавори да бушува с пламъка на мъстта.
— И тя да е горещо желязо. Защо?
— Защото тогава няма да загубим.
Коленете на Ша’ик изведнъж омекнаха и тя почти се олюля. Л’орик пристъпи да я подхване, на лицето му се изписа тревога.
— Господарке…
— Нищо ми няма. Просто… — Взря се отново в Маток и видя преценяващия поглед в очите му миг преди отново да си придаде равнодушие. — А ако Тавори се окаже хладно желязо, главатарю?
— Най-гибелният възможен сблъсък, Избрана. Кое от двете ще се прекърши първо?
— Военната история показва, господарке, че в повечето случаи надвива хладното желязо — каза Л’орик. — В съотношение три или четири към едно.
— Но Колтейн! Не падна ли той пред Корболо Дом?
Видя как двамата се спогледаха за миг.
— Е?
— Избрана — заговори Маток. — Корболо Дом и Колтейн се срещнаха в девет големи сражения — девет битки — на Кучешката верига. От тях Корболо излезе чист победител в една и само в една. При Пропада. Пред стените на Ейрън. И за това му бяха нужни Камъст Релой и силата на Маел, прелята през жреца джистал Малик Рел.
Главата й се въртеше, паника бушуваше в душата й. Знаеше, че Л’орик усеща как трепери.
— Ша’ик — прошепна той до ухото й, — ти познаваш Тавори, нали? Знаеш я и тя е хладно желязо, нали?
Тя кимна. Не разбираше как го знае, нито Маток, нито Л’орик сякаш не можеха да го определят, а това й подсказваше, че знанието идва някак от вътрешностите й, там, където се таи най-първичният инстинкт. Но го знаеше.
Л’орик вдигна глава.
— Маток.
— Върховен маг?
— Кой между нас е хладно желязо? Има ли такъв?
— Двама са, Върховен маг. И единият е способен и на двете: Тоблакай.
— А другият?
— Леоман от Флейлс.
Коураб Биланс Тену’алас лежеше под пясъчната пелена. Потта се беше просмукала през телабата под него, отпечатала беше тялото му с мокрото си петно и беше изстинала, тъй че сега не спираше да трепери. Той беше шестият син на свален вожд сред племената Пардю и почти целият му зрял живот беше преминал в скиталчество из пустите земи. Скитник, търговец и още по-лошо. Когато Леоман го беше намерил, трима гралски воини го бяха влачили зад конете си почти цяла сутрин.
Цената на откупа се бе оказала смешно малка, тъй като кожата му беше обелена от горещите пясъци и бе останала само кръвясала плът. Но Леоман го бе отвел при знахарка, старица от някое племе, за което не беше и чувал дотогава, нито след това, а тя на свой ред го бе отвела до един скален извор, в който го натопи и го накара да лежи, плувнал в треска, докато вършеше ритуала на изцеряването и зовеше древните водни духове. И така се бе изцелил.
Коураб така и не разбра причината за милостта на Леоман, а след като вече го познаваше — по-добре от всички, които му се бяха заклели във вярност — беше достатъчно благоразумен, за да не пита. Това беше част от противоречивия му нрав, от незнайните му качества, които можеха да се разкрият само веднъж за цял живот. Но Коураб знаеше едно: за Леоман от Флейлс бе готов да даде живота си.
Бяха лежали един до друг през целия ден, тихо и неподвижно, а сега, в късния следобед, видяха най- сетне първите предни ездачи — появиха се в далечината и се разгърнаха предпазливо в низината от спечена сол и глина.
Най-сетне Коураб се размърда и изсъска:
— Уикци.
— И сети — избоботи в отговор Леоман.
— Ония в сивата броня изглеждат… различно.
Мъжът до него изруга тихо.
— Хундрил, от южния бряг на Ватар. Надявах се да не… Все пак тази древна броня изглежда тежка. Седемте знаят кои бащини гробници са плячкосали за тях. Хундрилите късно са яхнали коне — и нищо чудно с тази броня, нали?
Коураб примижа към огромния облак прах зад конните наблюдатели.
— Авангардът язди близо до съгледвачите.
— Аха. Ще трябва да направим нещо по въпроса.
Без повече думи двамата воини се отдръпнаха от билото, спряха се за миг да заравнят пясъка, където бяха лежали, и тръгнаха към дерето — там бяха оставили конете си.
— Тази нощ — каза Леоман, хвана юздите и се метна на седлото.
Коураб направи същото и кимна. Ша’ик щеше да разбере, че са нарушили заповедта й, разбира се. Защото богинята Вихър виждаше всички свои чеда. Но тази земя беше тяхната земя, нали? Не можеха да оставят нашествениците да напредват без съпротива. Не, пясъците щяха да пият кръвта им.
Л’орик спря до пътеката, водеща към поляната на Тоблакай. Огледа се небрежно, после с жест разбули предпазливо магията — и тя изчезна също толкова бързо, колкото се появи. Доволен, той тръгна по пътеката.
Навярно я беше заблудил, но не и богинята. Все по-силно усещаше ревностното й внимание, насочено към него, магическите пипала, протягащи се, за да го намерят, да проследят движенията му. И все по- трудно му беше да избегне проникващото им докосване, особено след като идваха от много източници.
Фебрил ставаше все по-изнервен, както и Камъст Релой. Докато параноята на Бидитал нямаше нужда от подхранване… „И не би трябвало.“ И тези знаци на усилващо се безпокойство бяха достатъчни, за да убедят Л’орик, че каквито и планове да съществуват, скоро ще намерят решението си. По един или друг начин.
Не бе очаквал, че Ша’ик е толкова… неподготвена. Вярно, тя открито беше намекнала, че по някакъв свръхестествен начин е съвсем наясно с всичко, което става в лагера й, включително и обезпокояващата й способност да надвива неговите потайни прегради, предназначени да прикриват пътуванията му. Все пак това бе знание, което, стига да го притежаваше — или дори да подозираше, — трябваше отдавна да предизвика гибелна реакция. „Някои места трябва да останат скрити за нея. Днес очаквах да ми зададе много по-опасни въпроси. Къде е Фелисин? Но пък може би не ме попита, защото вече го знае.“ Смразяваща мисъл, показваща не само колко знае, но и намекваща какво представлява самата Ша’ик. „Това, че знае какво причини Бидитал на Фелисин… и не я интересува.“
Тъмнината като че ли винаги се спускаше най-жадно в гората с вкаменените дървета. Следите, които бе оставил по прашната пътека, показваха, за негово облекчение, че все още само той е вървял тук през последните дни.
Не че на богинята й трябваха следи. Но в поляната на Тоблакай имаше нещо странно, намекващо за вложена сила, сякаш поляната по някакъв начин бе претърпяла освещаване. И ако това наистина се беше случило, то тя може би съществуваше като сляпо петно в окото на богинята на Вихъра.
Но всичко това не обясняваше защо Ша’ик не попита за Фелисин. „Ах, Л’орик, слепият си ти. Ша’ик е обсебена от Тавори. С всеки ден, през който армиите се приближават една към друга, тази обсебеност расте. Както и нейното съмнение, а може би — и нейният страх. Тя е малазанка, в края на краищата, прав се оказах в това. А в това се крие друга тайна, заровена най-дълбоко. Тя познава Тавори.“
И това знание бе насочвало всяко нейно действие след Прерождението. Новият й призив към Армията на Апокалипсиса, буквално пред стените на Свещения град. Оттеглянето в сърцето на Рараку… „Богове, дали това не беше бягство от ужас?“
Непоносима мисъл.
