навик.
„О, как се крие от мен, как крие тайните, които го терзаят, виж как не иска да срещне очите ми — усещам борба в него. Неща, които иска да ми каже. Ала няма да каже нищо. С цялата мощ на богинята в ръцете си не мога да го притисна този потаен човек, не мога да изтръгна насила истините му. Точно това ме притеснява — не е такъв, какъвто изглежда. Не е обикновен смъртен.“
— Не бях добре, Избрана. Дори само този кратък път от стана дотук ме измори.
— Скърбя за саможертвата ти, Л’орик. Затова ще мина на главното, без повече бавене. Хеборик е затворил обиталището си — нито излиза, нито приема посетители, и така е вече от седмици.
В потрепването му нямаше нищо фалшиво.
— Затворил се е за всички ни, господарке.
— Ти последен си говорил с него. Надълго и широко, само двамата в шатрата му.
— Нима? Това ли е било последният път?
Не беше очаквала тази реакция. „Добре, значи до каквато и тайна да се е домогнал, няма нищо общо с Призрачни ръце.“
— Да. Беше ли отчаян по време на разговора ви?
— Господарке, Хеборик отдавна е отчаян.
— Защо?
Очите му за миг пробягаха към нейните, по-широки някак от обичайното, и отново се извърнаха настрани.
— Той… скърби за саможертвата ви, Избрана.
Тя примига.
— Л’орик, не знаех, че сарказмът ми може толкова да те уязви.
— За разлика от вас, не се шегувах, господарке. Хеборик…
— Скърби за жертвите, които правя. Е, наистина е странно, след като той нямаше много високо мнение за мен… преди прераждането ми. И коя точно загуба най-много го наскърбява?
— Не бих могъл да кажа. Боя се, че трябва да го попитате лично.
— Значи приятелството ви не е достигнало до точката на изповедите.
Той не отвърна нищо. „Не би и могъл. Защото така ще признае, че има нещо за изповядване.“
Тя отново огледа бъдещото бойно поле. „Да, мога да си представя строените армии. Но после какво? Как се задвижват? Какво е възможно и какво — невъзможно? Богиньо, ти нямаш отговор на подобни въпроси. Те са под тебе. Твоята сила е волята ти и само това. Но, скъпа богиньо, понякога волята не е достатъчна.“
— Корболо Дом е доволен от тази предстояща… арена.
— Не съм изненадан, господарке.
Тя го изгледа през рамо.
— Защо?
Той сви рамене и тя усети как търси по-деликатни думи за отговора си.
— Корболо Дом би искал Тавори да направи точно това, което той иска да направи. Да подреди силите си на определени места и никъде другаде. Да направи точно този и този ход. Да влезе в бой точно там, където той иска да влезе. Очаква малазанската армия да пристигне тук само за да бъде избита, все едно че единствено със силата на волята си може да направи Тавори глупава или тъпа. — Л’орик кимна към огромната падина. — Иска тя да се бие там. Очаква да го направи. Но защо е длъжна да го направи?
Стана й още по-студено и тя потръпна под наметалото. „Да, защо да е длъжна? Увереността на Корболо не е нищо друго освен… шумотевица? Нима и той настоява, че нещо ще е така само защото иска да стане така?“ Но някой от останалите да беше по-различен? Камъст Релой с неговите подвили опашки палета Файил и Хенарас? А Фебрил и Бидитал? „Леоман… който седеше с онази дразнеща полуусмивка, докато Корболо описваше бъдещата битка. Сякаш знаеше нещо… сякаш само той наистина е различен. Но пък тази усмивка… глупакът е затънал в ямата на дъранга, в края на краищата. Нищо не бих могла да очаквам от него, особено пък военен гений. Освен това Корболо Дом има да доказва нещо…“
— Опасно е да се довериш на командир, който воюва с цел избиване — промълви той.
— Вместо какво?
Веждите му леко се вдигнаха.
— Ами… победа.
— Избиването на врага не постига ли победа, Л’орик?
— Точно в това е грешката в мисленето на Корболо, Избрана. Както изтъкна веднъж Леоман, преди месеци, грешката в последователността. Господарке, победата предхожда избиването. А не обратното.
Тя го зяпна.
— Защо тогава нито ти, нито Леоман не изразихте критиката си, когато обсъждахме тактиката на Корболо Дом?
— Обсъждане? — Л’орик се усмихна. — Никакво обсъждане нямаше, Избрана. Корболо Дом не е от тези, които обичат обсъжданията.
— Тавори също — сопна се тя.
— Друго е — отвърна Л’орик.
— В смисъл?
— Малазанската военна доктрина — нещо, което Колтейн разбираше много добре, но също така нещо, което на Първи юмрук Пормквал явно му се губеше. Тактиките са плод на съгласие. Доктрината на Дасем Ълтър, когато най-сетне го направиха Първи меч на малазанската армия. „Стратегията е за командващия, но тактиките са първото сражение и то се води в командната шатра.“ Думи на самия Дасем. Разбира се, такава система разчита много на способни офицери. Некомпетентните офицери — такива, които след това започнаха да се внедряват по веригата…
— Офицери с благороднически произход имаш предвид.
— Грубо казано — да. Купуването на постове и служби — Дасем никога нямаше да позволи това, а доколкото разбирам, императрицата — също. Най-малкото го прекрати. Имаше чист…
— Да, знам, Л’орик. Според твоята логика личността на Тавори няма отношение към…
— Не съвсем, господарке. Има, защото тактиките са децата на стратегията. И всъщност характерът на Тавори ще оформи тази стратегия. Войниците ветерани говорят за горещо желязо и хладно желязо. Колтейн беше хладно желязо. Дужек Едноръкия също е хладно желязо, макар и не винаги — способен е да отстъпи, ако нуждата го наложи. Но Тавори? Неизвестно.
— Обясни ми го това „хладно желязо“, Л’орик.
— Господарке, в тази тема съм некомпетентен…
— Накара ме да се почувствам глупачка. Обясни го. Веднага.
— Ами, доколкото аз го разбирам, то…
— Престани да усукваш.
Той се окашля, обърна се и подвикна:
— Маток. Би ли дошъл за малко, моля те.
Тя се намръщи на намека, скрит зад тази покана, но вътрешно отстъпи. „Това е важно, в края на краищата. Чувствам го. В сърцевината е на всичко, което ще последва.“
— Ела при нас, Маток.
Той слезе от коня и се приближи. Л’орик се обърна към него:
— Помолиха ме да обясня какво е „хладно желязо“, главатарю, и ми трябва помощ.
Пустинният воин се озъби.
— Хладно желязо. Колтейн. Дасем Ълтър — ако легендите говорят истината. Дужек Едноръкия. Адмирал Нок. К’азз Аворски от Пурпурната гвардия. Иниш Гарн, който предвождаше гралите. Хладно желязо, Избрана. Кораво. Остро. Държат го пред теб и ти посягаш. — Скръсти ръце.
— Посягаш. — Л’орик кимна. — Точно това е. Посягаш. И те пронизват.
— Хладно желязо — изръмжа Маток. — Душата на бойния главатар — тя или кипи с огъня на живота, или е хладна като смъртта. Избрана, Корболо Дом е горещо желязо, като мен. Като вас. Ние сме като пламъците на слънцето, като зноя на пустинята, като дъха на самата богиня на Вихъра.
— Армията на Апокалипсиса е горещо желязо.
