— Аз съм Карса Орлонг, от Урид на…
— Да, да, знам. От далечния Дженабакъз. Не по-различен от пропадналия ми род, Джагите. Забравил своята велика и знатна история…
— Не съм толкова невежа като преди.
— Добре. А аз съм Киниджиг, и вече си още по-малко невежа.
Карса сви рамене.
— Името ти нищо не значи за мен.
— Разбира се, че не значи, то си е мое. Дали съм без слава? Не, макар че съм жадувал за това. Е, веднъж-дваж. Но премислих. Ти, Карса Орлонг, си обречен на безславие. Може наистина да си го постигнал. В отечеството си.
— Не мисля. Не се съмнявам, че ме смятат за мъртъв, и нищо от това, което сторих, не се знае от семейството ми или от племето.
Киниджиг отряза парче от бута и го хвърли в пламъците. От съскащия искрящ огън се издигна облак дим.
— Така си мислиш сигурно, но аз бих заложил на обратното. Вестта пътува, каквито и прегради да среща. В деня, в който се върнеш, ще видиш.
— Не ме интересува славата — каза Карса. — Някога ме интересуваше…
— И после?
— После премислих.
Киниджиг отново се изсмя, този път — по-силно.
— Донесъл съм вино, млади ми приятелю. В онзи сандък ей там.
Карса се изправи и отиде където му посочиха. Сандъкът се оказа огромен, с железен обков и дебели дъски, толкова тежък, че можеше да затрудни дори Карса, ако решеше да го повдигне.
— Това е трябвало да има колела и впряг волове — измърмори той и се наведе. — Как си го донесъл тука?
— Не съм го донесъл. То ме донесе.
„Игра на думи.“ Намръщен, Карса вдигна капака.
В средата имаше кристална гарафа и две глинени чаши от двете й страни. Тъмночервеното вино искреше зад прозрачния кристал, къпеше иначе празната вътрешност на сандъка с топлия си слънчев цвят.
— Да, виждам, че може да те събере, ако се сгънеш. Теб, виното и мангала…
— Мангалът! Е, такова пътуване щеше да е доста жежко!
Теблорът се намръщи още повече.
— Незапален, разбира се.
— А, да. Разбира се. Хайде, стига си се правил на глупак, налей вино. Аз ще обърна месото.
Карса бръкна и бързо дръпна ръката си.
— Вътре е студено!
— Предпочитам виното си изстудено, дори когато е червено. Всъщност всичко предпочитам изстудено.
Теблорът изкриви лице и вдигна гарафата и двете чаши.
— Значи нещо трябва да те е донесло тук.
— Стига да повярваш на това, което ще ти разкажа. И на всичко, което виждаш, Карса Орлонг. Неотдавна оттук мина цяла войска Т’лан Имасс. Дали ме откриха? Не. Защо? Скрил се бях в сандъка си, разбира се. Дали намериха сандъка? Не, защото той беше скала. Дали намериха скалата? Може би. Но пък тя си беше просто една скала. Е, знам какво си мислиш и си съвсем точен. Магията, за която говоря, не е Омтоуз Феллак. Но пък защо ли ще се стремя да използвам Омтоуз Феллак, щом това е същата миризма, която душат Т’лан Имасс. О, не. Съществува ли някакъв вселенски закон, според който Джагът са длъжни да използват само Омтоуз Феллак? Разгадал съм сто хиляди нощни небеса и все още не съм видял нещо такова написано там — о, да, много други закони, но нищо, което да е близко до това, нито в подробности, нито в намерение. Което ни спестява проклетото усилие да търсим за съдник Форкрул Ассаил, а повярвай ми, такава присъда неизбежно се оказва проклета. Рядко някой остава доволен. Още по-рядко някой остава жив. Има ли справедливост в това, питам те аз? О, да, може би най-чистото правосъдие от всички. Един ден оскърбеният и оскърбителят може да си разменят дрехите. Всъщност изобщо не става въпрос за правилно и грешно, просто трябва да се реши кой е по-малко грешен. Долавяш ли…
— Долавям само миризмата на изгоряло месо — прекъсна го Карса.
— Ах, да. Толкова рядко си беседвам…
— Не знаех.
— … което не може да се каже за това месо. Разбира се, че няма как да знаеш, след като току-що се запознахме. Но те уверявам, нямам много възможности да си говоря…
— Там, в гръдта ти.
Киниджиг се ухили.
— Точно така. Схвана същината. Точно, Теломен Тоблакай, наистина.
Карса му подаде пълната с вино чаша.
— Уви, ръката ми малко го затопли.
— Ще понеса това падение, благодаря. Хайде, хапни си от сърнешкото. Въгленът е полезен за тебе, знаеш ли? Прочиства храносмилателния тракт, убива тениите, прави изпражненията ти черни. Черни като на горска мечка. Препоръчително е, когато те преследват, защото ще излъже повечето, освен онези, които проучват изпражненията, разбира се.
— Има ли такива?
— Представа нямам. Рядко излизам навън. Какви ли не горди империи са се издигали, само за да пропаднат след това, извън Джаг Одан? Помпозност, давеща се в собствената си прах. Тези цикли са безкрайни сред кратковечните същества. Не ми е тъжно затова, че не знам. А и защо? Това, че не знам какво съм пропуснал, означава, че съм пропуснал това, което не знам. Как бих могъл? Разбираш ли? Арамала все търсеше това безсмислено познание и виж докъде я доведе. Същото е и с Фирлис, с която ще се срещнеш утре. Нищо не може да види отвъд листата пред лицето й, но все се напряга да го стори, сякаш просторната гледка предлага нещо друго освен бавното пълзене на времето. Империи, тронове, тирани и освободители, сто хиляди тома, пълни с варианти на едни и същи въпроси, задавани отново и отново. Ще донесат ли отговорите им обещаната утеха? Не мисля. Хайде да си опечем още, Карса Орлонг, и да пийнем още вино — виждаш, че гарафата никога не се изпразва. Умно, нали? Та за какво говорех?
— Че рядко излизаш.
— Вярно. Какви ли не горди империи са се издигали, само за да пропаднат след това, извън Джаг Одан? Помпозност, давеща се в…
Карса присви очи към Джаг Одан и надигна чашата.
Самотното дърво се издигаше на билото на хълм в съседство с още по-голям хълм. Заслонено от ветровете, дървото беше израсло огромно, с тънка белеща се кора, като кожа, не можеща да удържи напиращите отдолу мускули. От грамадния чворест дънер се протягаха клонаци, дебели колкото бедрото на Карса. Най-горната му третина беше гъсто обрасла с листа, образуващи широки заслони от тъмнозелено.
— Старо изглежда, нали? — каза Киниджиг, щом се изкачиха до него. Куцукаше изгърбен. — Представа нямаш колко е старо, приятелю. Представа си нямаш. Не смея и да ти разкрия даже истината за неговата древност. Виждал ли си такова като него досега? Едва ли. Навярно ти прилича на гулдинда, каквито може да се намерят тук-там из одана. Само прилича, както ранагът прилича на коза. Въпросът не е само в големината. Не, всъщност е въпрос на древност. Древен вид е това дърво. Фиданка е било, когато едно вътрешно море облъхваше със солените си въздишки тази земя. Десетки хиляди години ли, мислиш? Не. Стотици хиляди. Някога тези дървета господстваха над целия свят, Карса Орлонг. Целият свят знае времето им, а щом то отмине, те изчезват…
— Но това е останало.
— По-точно наблюдение не може и да се направи. А защо ли, питаш ти?
