Карса Орлонг не беше чужд за камъка. Суровата мед, изтръгната от рудата, калаят и тяхното съчетание, бронзът, си имаха място. Но дървото и камъкът бяха речта на ръцете, святото извайване на волята.
Успоредни люспи, дълги и тънки, прозрачни тресчици, отчупени от острието на кръстосващи се вълни от ръба до извития гръб. Още по-малки люспи, избити от двата ръба, най-напред от едната страна, сетне със завъртане на меча между ударите, напред и назад по цялата дължина.
Боят с такова оръжие изискваше промени в стила, който Карса владееше най-добре. Дървото се огъваше, хлъзгаше се с лекота над ръбовете на щита, без усилие се шмугваше покрай замахващите железни остриета. Назъбените ръбове на този меч щяха да се държат другояче и той трябваше да се приспособи, най-вече заради внушителната му тежина и дължина.
Дръжката се оказа най-голямото предизвикателство. Кремъкът не търпеше закръглеността и колкото по-гладка станеше дръжката, толкова по-нестабилни щяха да са удрящите плоскости. За ефеса той придаде на камъка форма на голям диамант със стъпчата повърхност — застъпващите се почти под прав ъгъл фасети можеха да се възприемат като опасен недостатък, който ще привлича съсредоточена за разбиването му сила, но боговете бяха обещали да направят оръжието несъкрушимо, тъй че Карса потисна инстинктивното си безпокойство. Трябваше да изчака, докато намери подходящ материал и за напречника.
Представа нямаше колко време бе изтекло в правенето на меча. Всякакви други потребности и съображения бяха изчезнали от ума му — нито глад изпитваше, нито жажда, докато температурата се покачваше все повече и най-сетне и той, и камъкът бяха плувнали в пот. Не забелязваше и огъня в ограденото с валчести камъни огнище, огън, който гореше непрестанно, неподхранван, и пламъците му танцуваха със странни цветове.
Мечът властваше над всичко друго. Усещането за двамата му призрачни приятели резонираше от камъка в пръстите му, а оттам — по всяка кост и мускул на тялото му. Байрот Гилд, чиято режеща ирония сякаш се беше просмукала в оръжието, както и пламенната вярност на Делъм Торд — два неочаквани дара бяха това, загадъчно сплитане на теми и аспекти, придаващи на меча самоличност.
Сред легендите на народа му имаше песни, възпяващи драгоценни оръжия и техните владетели, герои на Теблор. Карса винаги беше смятал, че представата за оръжия, притежаващи своя собствена воля, не е нищо повече от поетична лъжа. А колкото до онези герои, които изневерявали на оръжията си и поради това ги сполетявала зла съдба, то във всяко подобно сказание Карса можеше лесно да посочи други, много по-явни недостатъци в действията им, достатъчни да обяснят кончината на героя.
Теблор никога не предаваха оръжията си на наследниците — всички вещи придружаваха покойника, защото каква полза от дух, лишен от всичко, което е притежавал в тленния си живот?
Ето защо кремъчният меч, добил форма в ръцете на Карса, бе по-различен от всичко, което бе познавал — или за което бе чувал. Лежеше на пода пред него странно гол, въпреки кожата, която бе увил около ръкохватката. Без дръжка, без ножница. Грамаден и груб, и същевременно красив в симетрията си въпреки струйките кръв, останали от нарязаните му ръце.
Изведнъж усети парещия зной и бавно вдигна глава.
Седемте бога стояха срещу него в издължен полукръг и пламъците от огнището примигваха по осакатените им тела. Държаха оръжия, подобни на това, което лежеше пред него, но по-малки, подходящи за ниските им набити фигури.
— Върнахте се истински — отбеляза Карса.
Онзи, когото познаваше с името Уругал, отвърна:
— Да. Вече сме свободни от оковите на Ритуала. Веригите са счупени, Карса Орлонг.
Заговори друг — с нисък, хриплив глас.
— Лабиринтът на Телланн споходи твоя меч, Карса Орлонг. — Вратът на бога беше посечен, главата беше клюмнала на едното рамо и се държеше само на мускул и жили. — Никога няма да се счупи.
— В онези кухини има счупени оръжия — изсумтя Карса.
— Древна магия — отвърна Уругал. — Враждебни лабиринти. Нашият народ е водил много войни.
— Водили сте, вярно — рече воинът Теблор. — Вървях по стъпки, оставени от вашите близки. Виждал съм толкова паднали Т’лан Имасс, че умът не може да го побере. — Огледа бавно седемте същества, стоящи пред него. — Коя битка ви порази?
Уругал сви рамене.
— Това е без значение, Карса Орлонг. Стародавна борба, врагът ни вече е прах, провалът е най-добре да се забрави. Безчет войни сме познали и какво постигнаха те? Джагът бяха обречени на изчезване — ние само ускорихме неизбежното. Други врагове се вдигаха и заставаха на пътя ни. Оставахме безразлични към каузите им, никоя от тях не бе достатъчна да ни откаже. Затова ги избивахме. И все така. Войни без смисъл, войни, които не променяха буквално нищо. Животът е страдание. Съществуването — дори като нашето — е съпротива.
— Това е всичко, което научихме, Карса Орлонг — заговори жената Т’лан Имасс, позната му с името ’Сибалле. — В неговата цялост. Камък, море, гора, град — и всяко същество, което е живяло някога — за всички ни е в сила същата тази борба. Съществуванието се съпротивлява на несъществуването. Редът воюва срещу хаоса на унищожението, на безредието. Карса Орлонг, това е единствената истина, най- голямата от всички истини. Какво друго почитат самите богове освен съвършенството? Непостижимата победа над природата, над нейната несигурност. Много думи съществуват за тази борба. Ред против хаос, целостта срещу разпада, светлина срещу мрак, животът срещу смъртта. Но всички те означават едно и също.
Т’лан Имасс с прекършения врат заговори шепнешком и думите му се заизливаха в монотонен напев:
— Ранагът е окуцял. Отдалечил се е от стадото. Ала върви по дирята му. Търси закрилата на стадото. Времето ще изцери. Или ще отслаби. Две възможности. Но куцият ранаг не знае нищо — освен упорита надежда. Защото тя е в природата му. Глутницата ай са го видели и вече се приближават. Жертвата все още е силна. Но сама. Аите познават слабостта. Като миризма в студения вятър. Тичат редом със залитащия ранаг. И го отвличат от стадото. Все още я има упоритата надежда. Тя го кара да устои. Наведена глава, рога, готови да чупят ребра, да запращат враговете във въздуха. Но аите са умни. Кръжат, нападат и отскачат. Отново и отново. Гладът воюва с упоритата надежда, докато ранагът се изтощи. Започва да залита. После всички ай нападат отведнъж. По врат. По крака. За гърлото. Докато ранагът не бъде смъкнат на земята. И упоритата надежда отстъпва, Карса Орлонг. Отстъпва, както винаги е длъжна да отстъпи пред неизбежността.
Теблорът се озъби.
— Но вашият нов господар иска да приюти куция звяр. Готов е да му предложи подслон.
— Прехвърляш мост, преди да си го построил, Карса Орлонг — рече Уругал. — Изглежда, Байрот Гилд те е научил да мислиш, преди самият той да падне и да умре. Наистина си достоен за името Главатар.
— Съвършенството е илюзия — каза ’Сибалле. — Така смъртен и безсмъртен се стремят към нещо
