изчакат нощта и да ни ударят по целия фронт. А и съгледвачите им къде са?
— Ами, авангардът им…
— Много е близо. Местните племена са по-…
Чу се тропот от сипещи се по склона камъни, двамата се обърнаха… и видяха конниците, катерещи се към тях от двете им страни, и още, по другия склон — спускаха се към отделението.
— Гуглата да ни вземе дано! Кога са…
Разнесоха се бойни викове, размахаха се оръжия, но конниците дръпнаха юздите и спряха около отделението.
Намръщен, Стрингс стана и се огледа. Авангардът на конната войска се изкачваше в тръс по склона. Сержантът погледна Кътъл и сви рамене.
Сапьорът му отвърна с кисела гримаса.
Придружени от конниците на билото, двамата заслизаха към Тар и Корик. Те бяха заредили арбалетите, но не се целеха в кръжащите в буен танц коне около тях. По-нататък по билото Стрингс видя идещия насам Геслер с отделението му, с Ботъл; те също си имаха конници за компания.
— Кътъл, да си ги срещал тия на север от река Ватар?
— Не съм. Но мисля, че се сещам кои са.
Никой от съгледвачите не носеше бронзова броня. Сивата кожа под наметалата им с цвета на пустинята изглеждаше странно, някак змийски. Под лактите си носеха гривни с криле на врани, извити назад като плавници. Лицата им бяха по-светлокожи, отколкото на местните племена; освен това имаха бради и мустаци. По страните им се стичаха татуирани черни сълзи.
Носеха копия, а на гърбовете — тежки ятагани. От шлемовете на всички висяха крака на врани.
Племенният авангард стигна до билото и спря, а на другия склон се появи група уикци, сети и малазански офицери.
„Беру да ни пази дано, самата адюнкта е с тях!“ Юмрук Гамът, Нил, Недер и Темъл, капитан Кенеб и лейтенант Ранал също бяха там.
Двете конни части застанаха една срещу друга от двете страни на тясната клисура и Стрингс видя как Темъл видимо се стъписа, наведе се и заговори нещо на адюнктата. След малко Тавори, Гамът и Темъл поеха напред.
Един воин от племенния авангард се спусна по склона. Главатар, реши Стрингс. Мъжът беше грамаден, с два ятагана, затъкнати пред гърдите му, единият счупен малко над дръжката. Черните сълзи по широкото му лице сякаш бяха издълбани в плътта. Спря току до Стрингс и Кътъл, кимна към приближаващата се група и попита на малазански:
— Това е Простоликата жена, която ви води, а?
Стрингс се намръщи и кимна.
— Адюнкта Тавори, да.
— Срещнахме Керан Добрай — каза главатарят и се усмихна. — Няма да ви тормозят повече, малазанецо.
Тавори и свитата й спряха на няколко крачки от тях и адюнктата заговори:
— Приветствам ви, главатарю на Хундрил. Аз съм адюнкта Тавори Паран, командир на Четиринадесета армия на Малазанската империя.
— Аз съм Гал. Ние сме Изгорените сълзи на Хундрил.
— Изгорените сълзи?
Мъжът махна с тъга.
— Черното крило, водачът на уикците. Говорих с него. Моите воини поискаха да влязат в боя, да видят кои са най-юначните от всички. Бихме се здраво, но бяхме унизени. Черното крило е мъртъв, кланът му — унищожен, а Убийците на кучета на Корболо Дом храчат над името му. На това трябва да се отвърне, затова дойдохме. Три хиляди — всички, които се бихме за Черното крило първия път. Променили сме се, адюнкта. Не сме каквото бяхме. Скърбим за загубата и скръбта ни ще остане вечна.
— Думите ти ме натъжават, Гал — отвърна с разтреперан глас Тавори.
„Внимавай, момиче…“
— Искаме да се присъединим към вас. Защото няма къде другаде да отидем. Стените на шатрите ни са чужди за очите ни. Лицата на жените ни, на децата — всички, които обичахме и ни обичаха — вече са ни чужди. Също като Черното крило, и ние сме духове в този свят, на тази земя, която нявга бе нашият дом.
— Искате да се присъедините… да се сражавате под моя команда ли, Гал?
— Да.
— За да отмъстите на Корболо Дом?
Той поклати глава.
— И това ще си дойде по реда. Но искаме да изкупим греха си.
Тя се намръщи.
— Грях? Но според Темъл вие сте се сражавали храбро и умело. Без вашата намеса Кучешката верига щеше да падне още при Санимон. Бежанците щяха да бъдат избити…
— Но после се отдръпнахме в земите си, адюнкта. Решихме да ближем рани. А Веригата продължи. Към нови битки. Към последната си битка. — Вече наистина плачеше и от другите воини също се надигна зловещ, пронизителен вой. — Трябваше да сме там. Това е.
Адюнктата се смълча.
Стрингс смъкна шлема си и отри потта от челото си. Погледна нагоре по склона и видя плътната редица воини на Хундрил по билото. Безмълвни. Чакащи.
Тавори се окашля.
— Гал, главатарю на Изгорените сълзи… Четиринадесета армия ви приветства.
Ответният рев разтърси земята. Стрингс се обърна и срещна погледа на Кътъл. „Три хиляди ветерани от тази проклета от Гуглата пустиня. Кралице на сънищата, имаме шанс. Най-после като че ли имаме шанс.“ Нямаше нужда да го казва на глас — Кътъл също го разбираше.
Но Гал не беше приключил. Дали беше разбрал огромното значение на следващия си жест — не, щеше да заключи по-късно Стрингс, просто нямаше как — но все пак… Главатарят стисна юздите и подкара напред, покрай адюнктата. Спря коня си пред Темъл и скочи на земята.
Три крачки напред. Пред очите на над триста уикци и петстотин сети хундрилът спря, без да откъсва сивите си очи от Темъл, свали счупения ятаган и го поднесе на младежа от Уик.
Пребледнял, Темъл се наведе да го поеме.
Гал отстъпи крачка назад и бавно се смъкна на коляно.
— Ние не сме уикци — дрезгаво промълви главатарят. — Но се заклевам в това: ще се стремим да станем. — И сведе глава.
Темъл седеше скован в седлото — явно се мъчеше да надвие пороя от чувства — и Стрингс изведнъж осъзна, че момчето просто не знае как да отвърне, не знае какво да направи.
Сержантът пристъпи напред, разлюля шлема в ръката си уж да го постави на главата си, а Темъл улови движението, докато се канеше да слезе, и замръзна, щом срещна погледа му.
Леко поклащане на глава: „Остани на седлото, Темъл!“ Сержантът вдигна ръка към устните си. „Говори. Отговори му с думи, момче!“
Темъл бавно се намести в седлото и изправи рамене.
— Гал от Изгорените сълзи — заговори той, гласът му леко трепереше. — Черното крило вижда през очите на всеки мъж на Уик тук. Вижда и отговаря. Стани. В името на Черното крило аз, Темъл от клана на Враната, приемам вас… Изгорените сълзи, в клана на Враната на Уик.
Като вълна, връхлетяла скалист бряг, цяла левга дълъг, по билото от ножниците изсвистяха оръжия в поздрав.
Стрингс потръпна.
— Дъх на Гуглата! — измърмори Кътъл. — Това е по-страшно и от бойните викове преди малко.
„Да. И злокобно като усмивка на Гуглата.“ Хвърли поглед към Темъл и видя, че младежът го гледа. Сержантът се ухили и му кимна. „Идеално, момче. По-добре и аз не бих могъл да го направя.“
Темъл вече не беше сам сред намусените престарели вълци, които не го приемаха за свой командир.
