тях.“
Впрочем, тъкмо тези уикци бяха предотвратили нов набег срещу обоза — само присъствието им се оказа достатъчно, за да предизвика бързо оттегляне на врага, без да се пролее нито капка кръв. Бойният главатар, командващ пустинните конници, се бе оказал достатъчно предпазлив и не бе позволил въвличането на силата му във все по-отдалечени схватки.
Много по-добре беше да разчита на… грешки в преценката. Сетите, незачислени като флангова конница в авангарда, бяха нарушили заповедите и заради това бяха загинали. „А кучият син очаква само да направим още такива глупави грешки.“
Настръхна от нещо в сцената долу. Адюнктата яздеше сама през касапницата, изправила гръб и без да обръща внимание на боязливите стъпки на коня си.
„Не в мухите е опасността, а в осите. Едно ухапване и конят ще побеснее. Може да се вдигне на задните си крака, да я хвърли и тя да си счупи врата. Или да заподскача надолу през клисурата и после да се опита да драсне по някой от стръмните склонове… както са направили някои от конете на сетите…“
Но конят просто си пробираше пътя през мъртвите тела, а облаците оси само се вдигаха от пътя му и отново кацаха върху плячката си, щом кон и ездач ги подминеха.
Старият войник до Юмрука закашля и се изплю и щом Гамът го погледна, изломоти нещо за извинение.
— Не е нужно… капитане. Гледката е ужасна, а и сме много близо…
— Не е това, сър. Само… — Замълча и бавно поклати глава. — Все едно, сър. Просто един стар спомен.
Гамът кимна.
— И аз си имам няколко такива. Значи Юмрук Тене Баралта иска да разбере дали трябва да прати напред лечителите си? Отговорът, който можете да му отнесете, лежи пред вас.
— Тъй вярно.
Гамът изчака войникът с прошарената коса да обърне коня си и да се отдалечи и се загледа отново в адюнктата.
Беше стигнала до отсрещния край, където лежаха повечето тела, струпани до оплисканите с кръв каменни стени, и след дълга пауза, през която огледа сцената във всички посоки, дръпна юздите и подкара обратно.
Гамът постави шлема на главата си и стегна ремъка.
Адюнктата стигна до склона, подкара нагоре и спря до него.
Никога досега не беше виждал толкова сурово изражение на лицето й. „Жена с малко женски чарове, както казват за нея с тон, почти близък до жалостта.“
— Адюнкта.
— Оставил е много от тях ранени — каза тя. — Допуснал е навярно, че ще стигнем навреме до тях. Ранени малазанци е по-добре от мъртви все пак.
— При условие че главатарят се стреми да ни забави, да.
— Стреми се. Дори със снабдителната линия на хундрилите ресурсите ни са на изчерпване. Загубата на фургоните снощи ще се почувства от всички.
— Защо тогава Ша’ик не изпрати този боен главатар срещу нас още докато прехвърляхме река Ватар? Сега сме на по-малко от седмица път до Стената на Вихъра. Щеше да спечели още някой месец, а ние щяхме да сме в много по-тежка форма, когато най-сетне пристигнем.
— Прав сте, Юмрук. И нямам отговор. Темъл оцени силата на тази нападателна част на малко под две хиляди — беше сигурен, че сблъсъкът през деня по фланга е разкрил пълната сила на противника, защото е видял обозните коне, както и прибраните от сетите. Тъй че частта е доста голяма.
Гамът се позамисли над това и изсумтя.
— Почти все едно, че си имаме работа с объркана съпротива, скарана помежду си.
— Същото ми хрумна и на мен. Засега обаче трябва да се заемем с този главатар, иначе ще ни пуска кръв до смърт.
— Пак трябва да се приказва с Гал значи. Ако успеем да ги измъкнем от тази броня на дядовците им, сигурно ще могат да изкачат един хълм, без конете им да грохнат.
— Тази нощ искам морската пехота, Юмрук.
Той присви очи.
— Морската пехота ли, адюнкта? Искате да се подсилят постовете?
Тя вдиша дълбоко.
— През 1147 година Дасем Ълтър се е изправил пред подобна ситуация с много по-малка армия срещу ордите на цели три племена, които го изтезавали буквално всяка нощ.
Гамът кимна.
— Знам сценария, адюнкта, и си спомням отговора на Ълтър. Морските пехотинци ще тръгнат тази нощ.
— Погрижи се да разберат какво се очаква от тях, Юмрук Гамът.
— Сред тях има и ветерани — отвърна той. — А и все едно, смятам да ръководя лично операцията.
— Това няма да стане…
— Ще стане, адюнкта. Моля за извинение. Но… ще стане.
— Както решиш.
Едно беше да се съмнява в качествата му на командир, а съвсем друго — в самия него.
В одана се срещаха три вида скорпиони, никой от който не понасяше другите два. Рано на втората седмица Стрингс беше отвел настрана двамата си приятели сержанти и им беше разкрил замисъла си. Геслер и Бордюк се оказаха сговорчиви, особено на предложението му да си разделят печалбите поравно. Бордюк хвърли пръв странно оцветеното камъче и бързо си избра Червеногърбото копеле — външно като че ли най-злия от трите вида скорпиони. Геслер го последва и избра кехлибарения Вътре-вън, наречен така заради прозрачната му външна кора, през която, стига човек да беше склонен да се вгледа внимателно, се виждаха всевъзможните отрови, лазещи под обвивката.
След това двамата сержанти погледнаха със съжаление нещастния си приятел. Късметът бе отредил тъкмо този, комуто бе хрумнала идеята, да остане със скорпиона Птича джвъчка — дребно плоско черно същество, приличащо точно на името си. Разбира се, стигнеше ли се до тройната подялба на главните печалби, всичко това щеше да е без значение. Само в личните залози между тримата сержанти Стрингс щеше да е на загуба.
Но Стрингс беше показал съвсем умерено разочарование от това, че остана с Птича джвъчка — само сви рамене и прибра шепата камъчета, с които бяха определили реда на избора. И нито Геслер, нито Бордюк забелязаха как устните на стария сапьор се извиха в лека усмивка, докато той се обръщаше, нито привидно небрежния му поглед към седящия в сянката на една скала Кътъл — поглед, на който Кътъл отвърна с едва забележимо кимване.
След това отделенията бяха натоварени със задачата да си намерят съответните шампиони по време на марша, а ако това не станеше — вечер, когато ужасните твари излизаха от скривалищата си, за да търсят нещо за убиване.
Мълвата се разнесе бързо и скоро залозите започнаха да се трупат. Войникът на Бордюк, Мейби, бе избран да събира залозите поради необикновената си способност да помни факти. И от всяко отделение беше избран по един Държач, а Държачите на свой ред избраха Треньор.
Следобеда след набега и избиването на сетите Стрингс забави крачка и се изравни с Ботъл и Тар. Въпреки небрежната му физиономия истината си беше, че в стомаха му вреше и кипеше. Четиринадесета си беше намерила своя скорпион, там някъде в пущинаците, и той току-що бе нанесъл първото си ужилване. Настроението на войниците беше унило, несигурността отнемаше самоувереността им. Явно никой не беше вярвал, че първата кръв, която ще вкусят, ще е тяхната собствена. „Трябва да го избия от главите им.“
— Как е малката ни Весела женитба, Ботъл?
Магът сви рамене.
— Гладна и гадна както винаги, сержант.
Стрингс кимна.
