— Мъртъв като сухо говно — простена Хъб. — Старши нокът…
Мангонел го сполетя същата съдба.
След като враговете им бяха надвити, двете скорпиончета Птича джвъчка се втурнаха назад в обятията си… и само за едно мигване на окото отново се сляха в едно.
— Измама! — ревна Сторми и ръката му зашари за кремъчния меч.
Геслер и Трут скочиха да усмирят побеснелия си другар.
— Гледахме, Сторми! — кресна му Геслер. — Гледахме за всичко — и се заклехме! Аз се заклех! Във Финир и в Трийч се заклех, проклет да си! Как да можехме да разберем, че „Весела женитба“ е нещо повече от тъпо име?
Фидлър вдигна глава и срещна твърдия поглед на Кътъл. Устните му замърдаха беззвучно: „Забогатяхме, копеле такова.“
Сержантът се озърна за последно към Геслер и Трут, които дърпаха назад разпенения Сторми, след което се премести и седна до Иб.
— Така. Момче, това, което следва, е само за морската пехота и особено за сержантите. Тази нощ ние ще си направим Веселата женитба с един голям лош Мангонел. Ще обясня какво заповяда адюнктата — повтаряй каквото казвам, Иб, дума по дума — ясно?
От залез-слънце бяха изтекли три камбани време. Прахта от Стената на Вихъра закриваше звездите и тъмнината извън лагерните огнища ставаше почти непроницаема. Отделения от пехотата тръгваха за последната смяна на постовете. В лагера на хундрилите воините сваляха тежките си брони и се готвеха за лягане. Покрай външните окопи на войнишкото походно селище патрулираха конните воини на Уик и Сети.
Фидлър се върна от ротните фургони при огъня на Четвърто отделение с торбата с личните си вещи, сложи я на земята и я развърза.
Кътъл се беше проснал наблизо и гледаше как сержантът изважда увити в кожа предмети с различна големина. След няколко мига беше подредил пред себе си десетина и започна да ги развива. Лъсна гладко дърво и черно желязо.
Другите от отделението бяха заети с последна проверка на оръжието и снаряжението си и мълчаха. Напрежението сред малката войнишка група бавно се усилваше.
— От доста време не бях виждал такъв — измърмори Кътъл. — Виждал съм имитации, някои почти толкова добри като оригиналите.
— Останали са няколко — изсумтя Фидлър. — Опасността е в отката, защото ако е много силен, проклетото нещо избухва в ръцете ти при изстрела. Тоя модел го измислихме двамата с Хедж, после намерихме една бижутерка от Мейр в град Малаз — представа нямам какво правеше там…
— Бижутерка ли? Не е ли била оръжейничка?
— Мда. — Той започна да сглобява тежкия арбалет. — И дърворезбар, за запиралата и пробките — те трябва да се сменят след всеки двайсетина изстрела…
— Понеже се изтъркват.
— Аха. Или се пръскат. От ребрата, дето отскачат назад — това праща ударната вълна напред. За разлика от обикновения арбалет, където стрелата излиза достатъчно бързо от жлеба, за да избяга от тая вибрация. Тук стрелата е тежка, с тежест отпред — изобщо не излиза от жлеба толкова бързо, колкото ти се ще, тъй че трябва нещо да поеме отката.
— Умно решение, Фид.
— Досега е действало.
— А ако се издъни…
Фидлър го погледна и се ухили.
— Ако се издъни, няма да дишам, за да се оплача.
Последната част изщрака на мястото си, сержантът сложи тежкото оръжие на земята и насочи вниманието си към увитите поотделно метални стрели.
Кътъл бавно се надигна.
— Тия не са с острилки.
— Не са, Гуглата да ме вземе, острилките мога да ги хвърлям.
— И тоя арбалет може да мята проклетии достатъчно далече? Трудно ми е да го повярвам.
— Ами, идеята е, че се прицелваш, стреляш и гризеш пръстта.
— Звучи ми разумно, Фид. Обаче ще ни кажеш на всички, като стреляш, нали?
— Ясно и високо, да.
— И за коя дума да слушаме?
Фидлър забеляза, че всички в отделението му са спрели подготовката си и чакат да отговори. Сви рамене.
— Залегни. Или нещо, което използваше Хедж.
— И то беше?
— Панически крясък. — Фидлър стана. — Е, бойци, хайде. Време е.
Когато и последните зрънца се изсипаха, адюнктата обърна пясъчния часовник и кимна на Гамът.
— Кога ще отидеш при ротите си, Юмрук?
— След малко, адюнкта. Макар че, тъй като смятам да остана в седлото, няма да препусна към тях, докато не започне битката.
Тя се понамръщи, но не отвърна нищо, а се обърна към двамата уикски младежи, застанала при входа на шатрата.
— Изпълнихте ли си ритуалите?
Момчето, Нил, сви рамене.
— Говорихме с духовете, както ни заповядахте.
— Говорихте? Само това?
— По-рано може би щяхме да успеем да ги… подчиним. Но както ви предупредихме още в Ейрън, силата ни не е като преди.
— Духовете на тази земя са възбудени в момента, лесно се разсейват — добави Недер. — Става и нещо друго. Направихме всичко, което можахме, адюнкта. Най-малкото, ако с тези пустинни воини има шаман, шансът да се разкрие тайната ще е малък.
— Става и нещо друго, казваш. Какво по-точно?
Преди да й отговорят, Гамът се намеси:
— Моля да ме извините, адюнкта. Време е да тръгвам.
— Разбира се.
Юмрукът ги остави да продължат разговора си. Умът му беше като в мъгла — миговете преди всяко сражение, когато несигурността вдъхва объркване и тревога. Чувал бе, че това състояние е обземало други командири, но не беше помислял, че ще сполети и него. Потокът на кръвта му бе вдигнал стена от звук и заглушаваше външния свят. И като че ли другите му сетива също бяха притъпени.
Докато крачеше към коня си — оседлан и вече изведен от един войник, — той тръсна глава, за да я прочисти. И да му каза нещо войникът, Гамът не го чу.
Адюнктата бе останала недоволна от решението му да поведе акцията лично. Но според Гамът рискът си заслужаваше. Подкара в бавен тръс през лагера. Огньовете бяха угаснали и гледката бе някак странно неземна. Минаваше покрай свитите около тлеещите въглени войници и им завиждаше за свободата. Животът на редовия войник беше много по-прост. Гамът бе започнал да се съмнява в способността си да командва.
„Възрастта сама по себе си не гарантира мъдрост. Но е много повече от това, нали? Може да ме е направила Юмрук и да ми е дала легион. И войниците може да ми отдават чест, щом минат покрай мен — макар че не и тук, на вражеска територия, слава на Гуглата. Не, всички тези уловки не са гаранция за моята компетентност.“
„Тази нощ ще е първото ми изпитание. Богове, не биваше да се връщам в армията. Трябваше да опровергая настойчивостта й — проклятие, увереността й — че просто ще се подчиня на желанието й.“
