Примига, отвори очи и видя, че лежи в подгизналата кал, сред тела и части от тела, в дъното на кратер. Шлема му го нямаше. Меча в ръката му — също.
„Бях… бях на кон…“
Нещо се хързулна по брега на ямата и го блъсна в ребрата. Той се опита да залази нагоре, но го свлякоха обратно.
— Юмрук Гамът, сър! Аз съм сержант Геслер — Девета рота на капитан Кенеб — чувате ли ме?
— Д-да… мислех, че сте…
— Да, Юмрук. Но ги свалихме и сега останалите от моите и отделението на Бордюк са на помощ на морската пехота на Трета рота. Ще трябва да ви предадем на лечител, сър.
— Не, нищо ми няма. — Помъчи се да седне, но нещо бе станало с краката му — не реагираха на заповедите му. — Погрижете се за хората на могилата, сержант…
— Правим го, сър. Пела! Ела ми помогни с Юмрука.
Смъкна се още един боец, много по-млад. „Твърде млад е за всичко това. Ще помоля адюнктата да го върне у дома. При майка му и баща му, да. Не трябва да загине…“
— Не трябва да загинеш.
— Сър?
— Само конят му между него и взрива — каза Геслер. — Изумял е, Пела. Хайде, хвани го под мишницата…
„Изумял? Не, умът ми е ясен. Вече съвсем ясен. Най-сетне. Твърде млади са за всичко това. Тази война е на Ласийн — тя да си я води. Тавори — и тя беше дете. Но императрицата уби това дете. Уби го. Трябва да кажа на адюнктата…“
Фидлър се смъкна изтощен до загасналото вече огнище. Сложи арбалета на земята и отри потта и мръсотията от очите си. Кътъл се отпусна до него.
— Корик още го боли главата — измърмори сапьорът, — но май нищо не му е счупено.
— Освен шлема му.
— Мда, освен шлема. Единственият скрап за отделението тая нощ, като оставим настрана изгубените стрели. А оня кучи син дори не го убихме.
— Много гаден си станал, Кътъл.
— Аха. Май остарявам вече.
— До този извод стигнах и аз. Следващия път просто ръгай с тризъбеца.
— Все пак шашнат съм, че остана жив.
Гонитбата, предприета от хундрилите, ги беше отвела далече отвъд хълма и онова, което бе започнало като набег срещу малазанската армия, се превърна в племенна война. До разсъмване оставаха две камбани. Пехотата беше тръгнала през низината да събира ранени и стрели и да съблече доспехите от мъртвите малазанци, за да не остане нищо, което врагът да може да използва. Мрачният край на всяка битка, последната милост под покрова на нощта.
Сержант Геслер се появи в сумрака и седна до тях край загасналия огън. Смъкна тежките ръкавици, хвърли ги на земята и отри лице.
— Чух, че една позиция била взета — подхвърли Кътъл.
— Аха. Можехме да я опазим, поне в началото. Ако бяхме побързали. Повечето нещастни копелета можеха да се оттеглят. Само четирима успяха обаче.
Фидлър вдигна глава.
— От цели три отделения?
Геслер кимна и плю в пепелта. Замълчаха. После Кътъл изсумтя.
— Винаги нещо се обърква.
Геслер въздъхна, взе си ръкавиците и стана.
— Можеше да е и по-лошо.
Фидлър и Кътъл го изчакаха да се отдалечи.
— Какво е станало според теб?
Фидлър сви рамене.
— Е, скоро ще разберем. Я намери капрала и му кажи да събере останалите. Трябва да обясня всичко, което объркахме тази нощ.
— От това дето ни поведе горе по склона ли?
— От това, да — отвърна Фидлър с гримаса.
— Между другото, ако не го беше направил, нападателите през пробива при падналата могила щяха да са повече. Проклетията, дето я изстреля, свърши работа — разсея ги. Достатъчно, за да дойдат хундрилите и да им отворят работа.
— Може и така да е — отстъпи сержантът. — Но ако бяхме останали до Геслер, можеше да спасим още няколко живота.
— Или да забъркаме още по-голяма каша, Фид. Знаеш, че е така.
— Може и да си прав. Хайде, иди да ги събереш.
— Добре.
Адюнктата влезе в палатката на лазарета и Гамът я погледна. Беше пребледняла — от безсъние явно — и беше свалила шлема си, така че късо подрязаната й светлокафява коса се виждаше.
— Няма да възразя — пророни Гамът, щом лечителят най-сетне се отдръпна.
— За кое? — попита тя, докато оглеждаше другите нарове с лежащите на тях ранени войници.
— За свалянето ми от поста.
Очите й отново се спряха на него.
— Вие проявихте безразсъдство, Юмрук. С това, че се изложихте на такъв риск. Но това едва ли е причина да бъдете разжалван.
— Присъствието ми отклони бойци, които тичаха на помощ на другарите си, адюнкта. Присъствието ми там доведе до жертви.
Тя помълча за миг, после каза:
— Всяко сражение води до жертви, Гамът. Това е бремето на командването. Нима си мислеше, че тази война ще се спечели, без да се пролее кръв?
Той извърна очи и примижа от вълните тъпа болка, причинена от лечението със сила. Резачите бяха смъкнали от краката му десетината пласта глина. Имаше разкъсани мускули. Но все пак знаеше, че тази нощ късметът на Богинята е бил с него. Не можеше да каже същото за нещастния си кон.
— Бил съм войник, адюнкта — изхриптя гласът му. — Но вече не съм. Тази нощ го разбрах. Да бъда Юмрук, хм, това, че командвах домашна стража, бе напълно достатъчно за нивото ми на компетентност. Но цял легион? Не. Съжалявам, адюнкта…
Тя го изгледа продължително и кимна.
— Ще мине доста време, докато се оправиш напълно от раните си. Кого от капитаните ти да препоръчам за временно полево повишение?
„Да, точно така трябва да стане. Добре.“
— Капитан Кенеб, адюнкта.
— Приемам. А сега трябва да те оставя. Хундрилите се връщат.
— С трофеи, надявам се.
Тя кимна и Гамът се усмихна уморено.
— Това е добре.
Когато Коураб Билан Тену’алас спря запенения си кон до Леоман, слънцето вече се катереше към зенита. Стичаха се и други воини, но няколко дни сигурно щяха да минат, докато разпръснатите части на отряда се съберат. В леката си броня, хундрилите бяха успели да поддържат непрекъснат контакт с конниците от Рараку и се бяха доказали като храбри и способни бойци.
Набегът се беше обърнал, посланието бе отпратено, кратко и точно: бяха подценили адюнктата.
— Първите ти подозрения се оказаха верни — изръмжа Коураб. — Императрицата е избрала мъдро.
