Могилите си бяха свършили работата — привлякоха нападателите към изолираните, както личеше по всичко, позиции. По едно от всеки три отделения се беше показало срещу врага. Останалите две ги бяха изпреварили с камбана време, за да се укрият между могилите.
И капанът щракна. Сержантът вдигна глава и видя още десетина гърбове между него и укрепения пункт на Бордюк. Щурмът им се поколеба, щом трима изведнъж рухнаха на земята, пронизани със стрели.
— Стани, по дяволите! — изсъска Фидлър.
Войниците около него се надигнаха, изтръсвайки пясък и клони.
Ниско приведен, сгушил до гърдите си грамадния арбалет, зареден с проклетията, сержантът пое напред, далече от позицията на Бордюк. Бойците на Геслер щяха да са напълно достатъчно за подкрепление на отделението на могилата. Фидлър бе забелязал голяма група нападатели по възвишението зад падината — най-малко двеста души — и подозираше, че се придвижват, за да заобиколят засадата по фланга. Очакваше ги най-тесният коридор, но ако успееха да надвият поставения там пехотен пост, можеха след това да ударят ядрото на обоза.
Ухили се, щом чу рязкото и отсечено хрясс на „острилките“ зад гърба си и смъртоносното вуфф на „подпалвачките“, изпълнили цялата падина с безумно червена светлина. Набегът беше спрян и объркването беше заклещило нападателите в клопката. Фидлър и петимата морски пехотинци след него се бяха привели толкова ниско, че силуетите им не можеха да се откроят на пламъците. Стигнаха подножието на склона и се закатериха.
Кътъл изръмжа:
— Няма нужда дори да залягаме.
Сержантът вдигна тежкия арбалет, прицели се високо над линията на хребета и опря металния приклад на рамото си. Вдиша дълбоко, задържа дъха си и бавно натисна спусъка.
Железните ребра изтрещяха, металната стрела с „проклетията“, набучена на върха й, описа изящна дъга. И се скри зад билото.
Взрив, захвърчаха тела и въздухът се изпълни с писъци.
Над тях, по линията на билото, изведнъж се струпаха воини, готови да връхлетят отгоре.
— Отстъпвай! — изрева Фидлър и започна да зарежда. — Отстъпвай!!!
Коураб изпълзя с порой от ругатни от тръните и се надигна. Другарите му бяха изпопадали около него, поразени от тежките метални стрели или от ужасните морантски муниции. Имаше още десантна пехота, скрита между могилите. Вече чуваше и конския тропот зад тях — хундрили: кучите му синове бяха само с лека броня, бързи и подвижни.
Огледа се за Леоман, но не успя да го зърне сред воините, очертани от пламъците на малазанските гранати — а и от тях повечето едва стояха на крака. Време бе за отстъпление, реши той.
Прибра падналия на земята тълвар, обърна се и затича към хълма.
И налетя на отделението морски пехотинци.
Внезапни викове. Грамаден войник в униформата на сети натресе обшития си с кожа щит в лицето му. Пустинният воин залитна, от носа и устата му швирна кръв и той замахна дивашки. Тежкото острие на тълвара издрънча в нещо… и се прекърши точно над дръжката.
Коураб рухна на земята.
Друг войник пристъпи край него и пусна нещо в скута му.
Нов взрив разтърси нощта някъде горе към хребета — този път по-силен от всичко, което бе чул досега.
Зашеметен, Коураб се надигна, примига да махне сълзите от очите си и видя изтъркалялата се между краката му глинена топка.
От нея се надигна пушек — съскаща, пенеща се киселина, само капка, която се плъзна напред.
Коураб изрева, превъртя се… и напипа захвърлен шлем. Сграбчи го с две ръце, превъртя се обратно към гранатата и я захлупи с бронзовата шапка.
След което затвори очи.
Докато отделението се оттегляше — склонът зад тях се бе превърнал в мешавица от разкъсани тела от втората „проклетия“ на Фидлър, а Изгорените сълзи на хундрилите налитаха по фланга на останалите нападатели — Кътъл сграбчи сержанта за рамото и го обърна.
— Копелето, дето го събори Корик, тепърва ще се изненада, Фид.
Фидлър се вторачи в току-що надигналата се малко над тях фигура.
— Пусна в скута му димяща острилка — добави Кътъл.
Двамата сапьори спряха и загледаха.
— Четири…
Воинът направи ужасяващото откритие и се превъртя настрана.
— Три…
След това отново се превъртя към острилката.
— Две…
Натресе някакъв шлем върху нея.
— Едно…
Взривът изхвърли нещастника във въздуха на цял човешки бой височина, над огнения стълб.
Но той успя да задържи шлема, превъртя се, зарита дивашки във въздуха и рухна сред облак прах и пушилка.
— Е, това вече…
Но Кътъл не успя да продължи — двамата сапьори само зяпнаха невярващо, когато воинът се изправи, огледа се, грабна някаква захвърлена пика и драсна нагоре по склона.
Гамът заби пети в хълбоците на коня и се понесе надолу към падината, срещу позицията, от която бяха настъпили хундрилите.
Три групи пустинни воини бяха успели да избегнат огъня на арбалетите и мунициите и да атакуват един от укрепените пунктове. Бяха изтласкали нагоре по могилата и двете скрити отделения и Юмрукът видя как бойците му влачат ранените си другари назад към окопите. По-малко от десет бойци от всичките три отделения продължаваха да се бият — задържаха отчаяно връхлитащите с крясъци нападатели.
Гамът измъкна меча си и препусна право към обсадената позиция. Видя как двама морски пехотинци паднаха пред връхлитащите пустинни воини… и могилата беше завзета.
Мъглата, обвила сетивата му, се удвои; той замаха безцелно юздите в шепата си, смутен и объркан от рева и виковете.
— Юмрук!
Той вдигна меча си. Конят продължаваше в галоп напред, сякаш по своя воля, право към могилата.
— Юмрук Гамът! Дръпнете се оттам!
„Твърде много викове. Крясъци на умиращи. Пламъците… пламъците загасват. Мракът се спуска. Войниците ми загиват. Навсякъде. Всичко се провали — целият проклет план се провали…“
Към него тичаха десетина нападатели… и друго движение, там, вдясно… друго отделение десантчици, приближаваха бързо, сякаш бяха тръгнали на помощ към превзетия укрепен пункт, но бяха свърнали в посока към него.
„Не разбирам. Не насам — обратно. Вървете натам, при войниците ми…“
Видя как нещо голямо излетя от ръката на един от морските пехотинци и падна между нападащите го пустинни воини.
— Юмрук!
Две пики изсвистяха към него.
И нощта се взриви.
Конят се надигна под него и го изхвърли от седлото. Главата на животното се изметна невъзможно нагоре, продължи да се извива назад и тупна между бедрата на Гамът, миг преди той самият да се изтърколи през задницата му и краката му да се изхлузят от стремената.
На земята, сред кръвта по песъчливата пръст.
