Дясната буза на Леоман беше одраскана от стрела — напукана кафява линия, която лъщеше на места под кората от прах. Той прие с гримаса думите на Коураб, наведе се на една страна и се изплю.
— Качулатия да ги вземе дано, проклетите им морски пехотинци — продължи Коураб. — Ако не бяха гранатите им и тежките арбалети, щяхме да ги премажем. Да мога да намеря един такъв — от зарядния механизъм ще да е…
— Млъкни, Коураб — каза Леоман. — Имам заповед за теб. Избери най-добрия вестоносец, кажи му да вземе три резервни коня и да препусне колкото може по-бързо назад, към Ша’ик. Да й предаде, че ще продължа с набезите си, ще търся шаблона в действията на адюнктата и ще се присъединя към Избраната три дни, преди да пристигне малазанската армия. Освен това да не се осланя повече на стратегията на Корболо Дом за деня на решителната битка, нито на тактиките му — да, Коураб, знам, че няма да се вслуша в тези думи, но трябва да бъдат казани, пред свидетели. Разбра ли?
— Разбрах, Леоман от Флейлс, и ще избера най-добрия ездач между нас.
— Тръгвай тогава.
20.
Сянката винаги е под обсада, защото такава е природата й. Докато тъмнината поглъща, а светлината краде. Затова човек вижда как сянката винаги се отдръпва в скришни места, за да се върне неизменно по дирите на войната между мрак и светлина.
Въжето бе навестил корабите на Едур. Навсякъде се въргаляха трупове, вече гниещи по палубата под дърлещите се и надаващи крясъци и грак врани и чайки. Кътър стоеше при носа и гледаше Апсалар — как обикаля между телата и спира тук-там да огледа една или друга подробност. Спокойното й хладнокръвие го смразяваше.
Бяха привързали лодката до единия борд и се чуваше как се удря в корпуса, тласкана от свежия утринен бриз. Въпреки ободряващия му лъх и двамата бяха схванати от умора. Трябваше да отплават, но богът- покровител на убийците така и не беше уточнил накъде. Друг слуга на Сянката ги очакваше… някъде.
Кътър реши отново да изпробва лявата си ръка и я вдигна настрани. Рамото пулсираше, но не чак толкова болезнено като предния ден. Ловкостта в боя с ножове бе нещо хубаво, докато човек не се озове срещу някой с тежка броня и с меч. Тогава недостатъците на късите остриета ставаха съвсем явни.
Стигнал беше до извода, че трябва да се научи да борави с лък. А след това, щом придобиеше известно майсторство, може би и с дълъг нож — оръжието на Седемте града, съчетаващо предимствата на ножа с обхвата на три четвърти от дългия меч. По някаква причина мисълта да използва дълъг меч не му допадаше. Може би защото беше войнишко оръжие, което служеше най-добре в съчетание с щит — нещо, което щеше да го лиши от лявата ръка, предвид уменията му. Кътър погледна с въздишка към палубата, надви погнусата си и зашари с очи по труповете под птичето гъмжило.
И видя лък. Тетивата му беше прерязана, а стрелите лежаха пръснати от колчана, все още вързан на бедрото на мъртвия Едур. Кътър пристъпи и се наведе. Лъкът се оказа по-тежък, отколкото изглеждаше, извит, с дръжка от рог. Дължината му беше някъде между дълъг лък и къс конен лък — може би просто къс лък за тези Едур. Неизвит стигаше до раменете му.
Започна да събира стрелите, след което разпъди чайките и враните, издърпа трупа на стрелеца и свали колана. До него намери кесия с намазани с восък жили, пера, няколко топчици борова смола, тънък железен нож и три върха за стрели.
Избра една от тетивите и се изправи. Напъха овързания с кожа край в жлеба при основата на лъка, сетне подпря оръжието с дясното стъпало и натисна да закачи и другия.
Лъкът се оказа по-здрав, отколкото очакваше. Кътър го вдигна, огледа го още веднъж преценяващо и го изпъна. Дъхът му излезе със съсък между зъбите, докато се мъчеше да задържи тетивата. Най-сетне я отпусна, разбрал, че това ще се окаже сериозно предизвикателство.
Усети нечий поглед и се обърна.
Апсалар бе застанала до главната мачта. Ръцете й бяха покрити с капчици засъхнала кръв чак до лактите.
— Какво си правила?
Тя сви рамене.
— Оглеждах.
„В гърдите на някого?“
— Трябва да тръгваме.
— Реши ли вече накъде?
— Сигурен съм, че скоро ще разберем — отвърна той и се наведе да вземе стрелите, колчана и кесията.
— Магията тук е странна.
Кътър рязко изви глава към нея.
— В смисъл?
— Не мога да кажа със сигурност. Познанията ми за лабиринтите са малко повърхностни.
„Знам.“
— Но ако това е Куралд Емурлан — продължи тя, — значи е замърсен по някакъв начин. Некромантски. Магика с живот и смърт, вложена в самото дърво на този кораб. Все едно че освещаването е извършено от вещери и шаманки.
Кътър се намръщи.
— Освещаване. Казваш го, все едно че този кораб е някакъв храм.
— Бил е. И е. Проливането на кръв изобщо не го е осквернило, точно това имах предвид. Изглежда, че и лабиринтите могат да затънат във варварство.
— В смисъл, владеещите ги могат да повлияят на естеството им. Покойният ми чичо щеше да намери тази мисъл за възхитителна. Значи не оскверняване, а опетняване.
Тя се огледа замислено.
— Рашан. Мийнас. Тир.
Кътър схвана мисълта й.
— Смяташ, че всички достъпни за човешките същества магически селения всъщност са опетнявание на Древни лабиринти.
Тя вдигна ръце.
— Дори кръвта изгнива.
Кътър се намръщи още повече. Не беше много сигурен какво точно има предвид, а и не беше склонен много да пита. По-лесно и по-безопасно му се стори просто да изсумти и да закрачи към парапета.
— Няма да е зле да се възползваме от вятъра. Стига да си приключила тук.
В отговор тя пристъпи към борда и се прехвърли през парапета, спусна се в лодката и зае мястото си на кърмата. Кътър се обърна, за да огледа за последен път.
И замръзна.
Някъде там, на далечния бряг на Дрейф Авалий, стоеше самотна фигура, опряна на двуръчния меч.
Пътника.
Около него имаше други, наклякали или седнали на пясъка. Шестима малазански войници. Между дърветата зад тях стояха Тайст Андий, среброкоси и призрачни. Видението се вряза в ума му с толкова хладен допир, че го усети като огън. Той потръпна, с усилие откъсна поглед от брега и бързо се спусна при Апсалар.
