Намести греблата в скобите и избута лодката от черния корпус на кораба.
— Мисля, че се канят да завладеят този дромон на Едур — каза Апсалар.
— А пазенето на Трона?
— На острова вече има демони от лабиринта на Сянка. Явно твоят бог-покровител е решил да поеме по-активна роля в опазването на тайната.
„«Твоят бог-покровител.» Благодаря ти за това, Апсалар. А кой беше гушнал душата ти в ръцете си? Ръце на убиец.“
— Защо просто не го върне в селението на Сянка?
— Несъмнено щеше да го направи, ако можеше — отвърна тя. — Но Аномандър Рейк е оставил родствениците си тук да го пазят и освен това е изковал магия около Трона. Не може да бъде преместен.
Кътър нагласи греблата и започна да оправя платното.
— Тогава Сенкотрон трябва просто да дойде тук и да намести мършавия си задник върху него, нали?
Усмивката й никак не му хареса.
— За да не може никой да оспори властта му или ролята му на Крал на Върховен дом Сянка. Освен ако не го убият преди това, разбира се. Някой бог с достатъчно кураж и несъкрушима сила като нищо щеше да намести мършавия си задник на този трон и да сложи край на споровете веднъж и завинаги. Но Сенкотрон веднъж направи точно това, като император Келанвед.
— Тъй ли?
— Завладя Първия трон. Трона на Т’лан Имасс.
„Охо!“
— За щастие — продължи Апсалар, — като Сенкотрон, досега не е проявявал особен интерес да се възползва от ролята си на император на Т’лан Имасс.
— Че защо да си прави труда? По този начин той анулира възможността някой друг да намери и заеме въпросния трон, като същевременно обстоятелството, че не го използва самият той, пречи не всеки друг да забележи, че го притежава… Богове, започнах да говоря като Круппе! Все едно де. По-скоро изглежда хитрост, отколкото проява на страх.
Апсалар го изгледа замислено.
— Не бях помисляла за това. Прав си, разбира се. В края на краищата разкриването на мощ привлича съсредоточаване на противосила. Изглежда, Сенкотрон се е възползвал добре от пребиваването си в Скръбния дом. Повече от Котильон може би.
— Мда, тактиката на Азат, нали? Отричането обезоръжава. Падне ли му възможност, той сигурно ще се насади на всеки трон, който му се мерне пред очите, след което, при цялата власт, която е придобил, няма да направи с нея нищо. Нищичко.
Очите й бавно се разшириха и той се намръщи. След което сърцето му заби силно. „Не. Само се пошегувах. Това не е просто амбициозно. Той не би могъл да го изтръгне от… но ако все пак го направи?“
— Всички тези игри на боговете…
— Биха се съкратили… сериозно. Крокъс, да не би да се натъкна на истината? Да не би току-що да изрази с думи големия замисъл на Сенкотрон? Изумителния му гамбит, целящ да постигне абсолютна власт?
— Само ако наистина е луд, Апсалар — отвърна младият дару и поклати глава. — Това е невъзможно. Изобщо не би могъл да успее. Не би могъл дори да се доближи до успеха.
Платното се изпъна и лодката се понесе напред.
— Танцьора и императора ги е нямало цели две години. Оставили са империята в ръцете на Въслата. Спомените ми за това време са отнети, но знам, че и двамата са се променили, безвъзвратно, от всичко, което ги е сполетяло през тези две години. Не само играта за селението на Сянка, която несъмнено е била в центъра на стремежите им. Станали са други неща… разкрити истини, разбулени загадки. Едно нещо знам със сигурност, Крокъс. И то е, че през повечето време през тези две години Танцьора и Келанвед
— Къде, в името на Гуглата, са били тогава?
Тя поклати глава.
— Не мога да отговоря на този въпрос. Но чувствам, че са поели по някакъв път, който е лъкатушил през всички лабиринти и е стигал до светове, до които дори известните лабиринти не достигат.
— Какъв път? Чий?
— Само подозрения… добре, струва ми се, че този път има нещо общо с Домовете на Азат.
„Разкрити загадки, наистина. Азат — най-дълбоката загадка от всички.“
— Би трябвало да знаеш, Крокъс — продължи Апсалар, — че те са знаели, че Въслата ги чака. Знаели са какво е замислила. И въпреки това са се върнали.
— Но това е нелогично.
— Освен ако не е правила точно това, което са искали да прави. В края на краищата и двамата знаем, че атентатите са се провалили — не са успели да убият и двамата. Следователно въпросът е: какво постига цялата тази бъркотия?
— Риторичен въпрос?
Тя килна глава.
— Не.
Кътър се почеса по наболата четина и сви рамене.
— Добре. Оставят Въслата на трона на Малазан. Значи имаме императрица Ласийн. Тя отнема от Келанвед светското му седалище на властта. Хмм. Да го зададем по друг начин. Какво щеше да стане, ако Келанвед и Танцьора се бяха върнали и бяха успели да си върнат имперския трон? Но в същото време са завладели царството на Сянката. По този начин една империя би обхванала два лабиринта. Империя на Сянката. — Помълча, след което кимна замислено. — Нямало е да го допуснат това — боговете де. Всякакви асценденти са щели да се съсредоточат върху Малазанската империя. И щяха да стъпчат и нея, и тях двамата на прах.
— Може би. А нито Келанвед, нито Танцьора са били в състояние да се противопоставят успешно на такъв продължителен натиск. Все още не са били утвърдили властта си над селението на Сянка.
— Точно така. Затова са инсценирали собствената си смърт и са запазили в тайна идентичността си като новите владетели на Сянка колкото може по-дълго, докато в същото време са се подготвяли за продължението на грандиозния си замисъл. Добре, всичко това звучи доста хитро и заплетено. Но помага ли ни да отговорим на въпроса какво кроят двамата точно сега? Ако не друго, сега съм по-объркан от всякога.
— Защо? Котильон те нае, за да се погрижиш за истинския Трон на Сянка на Дрейф Авалий, изходът от което не можеше да е по-изгоден за него и Сенкотрон. Дарист е мъртъв, мечът Мъст е отнет и попадна в ръцете на един обречен скитник. Експедицията на Едур е пометена и така тайната е съхранена и вероятно ще си остане ненакърнена още дълго. Вярно, накрая се наложи пряката и съвсем лична намеса на Котильон, която той би предпочел да избегне, несъмнено.
— Съмнявам се, че щеше да си направи труда, ако Хрътката не се беше поколебала.
— Какво?
— Призовах Блайнд — ти вече беше паднала. И един от маговете на Едур я накара да се свие от страх само с една дума.
— Аха. Значи Котильон е научил още един жизненоважен факт — не може да разчита на Хрътките, когато си има работа с Тайст Едур, защото Хрътките помнят първоначалните си господари.
— Нищо чудно, че беше отвратен от Блайнд.
Щяха да продължат и Кътър щеше в пълна мяра да се възползва от неочакваната сговорчивост на Апсалар, ако небето изведнъж не бе помръкнало. Сенки се надигнаха отвсякъде, стегнаха се около тях, сякаш да ги погълнат, и…
Оглушителен гръм…
