Беше започнал да се убеждава, че е обзет от слабост. Някой глупак можеше да го нарече качество, гъвкаво хладнокръвие. Но той не можеше да се самозаблуждава.
Яздеше, а мъглата в ума му ставаше все по-гъста.
Осемстотин воини се бяха присвили между едрите балвани в низината, неподвижни и призрачни. Облечени в сивкава броня и телаби с цвета на околния терен, бяха буквално невидими и Коураб Билан Тену’алас почувства в гърдите си прилив на мрачна гордост, макар че друга част от ума му се чудеше на така дълго проточилата се колебливост на Леоман.
Бойният им главатар лежеше по корем на малкото възвишение десетина крачки пред тях. От доста време не беше помръдвал. Въпреки студа под бронята на Коураб се стичаха вадички пот и той отново намести в дясната си ръка дръжката на непривичния тълвар. Винаги бе предпочитал подобните на брадви оръжия, нещо с дълга дръжка, което да може да стисне с две ръце, ако се наложи. Не му се нравеше дългото наточено острие, стигащо чак до дланта му, и съжаляваше, че не му остана време да го затъпи поне до средата.
„Воин съм, а не мога да търпя остри ръбове близо до тялото си. На чии духове им е хрумнало да ме превърнат в такова превъплъщение на объркана ирония? Проклинам ги всички.“
Не можа да изтърпи повече и изпълзя нагоре до Леоман от Флейлс.
Отвъд билото се простираше друго поле, хълмисто и обрасло с трънливи храсти. Зад него беше лагерът на малазанската армия.
— Колко глупаво, да изберат да спрат точно тук — измърмори Коураб. — Мисля, че няма какво да се страхуваме от тази адюнкта.
— Да, достатъчно прикритие имаме — изсумтя Леоман.
— Защо чакаме тогава, главатарю?
— Чудя се, Коураб.
— Чудиш се?
— За императрицата. Преди това е била Повелителката на Нокътя. Тя е създала свирепата му мощ, а всички сме се научили да се боим от онези магове-убийци. Зловещ е произходът й, нали? А след това, като императрица, великите пълководци на армиите й. Дужек Едноръкия. Адмирал Нок. Колтейн. Греймейн.
— Но тук, тази нощ, срещу нас няма такива, главатарю.
— Вярно. Срещу нас е адюнкта Тавори, лично избрана от императрицата. За да бъде юмрукът на нейното възмездие.
Коураб се намръщи, но само сви рамене.
— Нима императрицата не избра и Върховния юмрук Пормквал? Корболо Дом? Нима пак тя не разжалва Уискиджак — най-опасния малазанец, срещу когото са се оказвали племената ни? А доколкото приказките са верни, тя също е виновна за убийството на Дасем Ълтър.
— Думите ти са остри, Коураб. Тя не е предпазена от тежки… грешки в преценките. Е добре, хайде да я накараме да си плати за тях.
Той се извъртя и махна на войниците долу да тръгнат напред.
Коураб Билан Тену’алас се ухили. Може би духовете щяха да му се усмихнат тази нощ. „Моля се дано си намеря добра секира или боздуган сред безчетните малазански мъртъвци.“
Отделението на Бордюк си беше намерило за позиция малък хълм. Бойците кълняха и ругаеха, докато пълзяха нагоре, след което започнаха да ровят дупки и да подреждат камъните.
Хълмчето най-вероятно беше надгробна могила — всички хълмове в тази падина изглеждаха твърде оформени, за да са естествени. Залегнал на двайсетина крачки от тях, Фидлър слушаше мърморенето и шумоленето на морските пехотинци от Шесто, накъсвани от време на време от нервното ръмжене на Бордюк. На петдесет крачки западно друго отделение се окопаваше на друг хълм и сержантът започна да се притеснява дали няма да се забавят. Могилите обикновено представляваха каменни грамади под тънка пелена от песъчлива пръст и окопаването изобщо не беше лесно. Чуваше как лопатите стържат в твърдия гранит, камъни се изтърколваха шумно през гъстите трънливи храсталаци.
„Дъх на Гуглата, колко непохватни са тия тъпаци!“
Коураб тъкмо се канеше да прибяга към следващото укритие, когато тежката ръка на Леоман го сграбчи за рамото и той замръзна.
Сега го чу. В падината имаше войници.
Леоман пристъпи до него и зашепна:
— Външни постове. На онези могили. Май ни е приготвила подарък все пак — добави ухилено главатарят. — Чуваш ли как се пипкат? Много дълго са чакали и сега тъмнината ги обърква.
Не беше трудно да се разпознаят вражеските позиции — всички си бяха избрали хълмчетата и се окопаваха шумно. А позициите им бяха твърде раздалечени за взаимна поддръжка. Всяка от тях можеше лесно да се изолира, да се обкръжи и войниците да бъдат избити до крак. Много преди от главния лагер да успее да пристигне подкрепление.
Изглежда, малазанците очакваха набег рано заранта, като първия, помисли си Коураб, докато се промъкваше в тъмното към най-близката вражеска позиция. И адюнктата бе заповядала разполагането им напред като предпазна мярка. Но, както му беше обяснил Леоман, всяка войскова част на терена трябва да спазва правилата за взаимна поддръжка — дори изнесените постове, където ще стане първият сблъсък. Явно адюнктата не беше спазила това основно правило.
След неспособността й да контролира своите конни воини сети, за Коураб това бе поредното доказателство, че Тавори е некомпетентна.
Той намести дръжката на тълвара в десницата си и спря — само на петнайсетина крачки от първото укрепление. Успя да зърне шлемовете поне на двама малазански войници, надничащи от окопите си. Затаи дъх и зачака сигнала.
Гамът спря в края на вече опразнения бивак на морската пехота. Беше наредил да събудят лечителите, без да се вдига шум. Като предпазна мярка, разбира се, тъй като не можеше да се предскаже дали противникът ще нападне от подстъпа, нагласен от адюнктата. След като всички други ъгли за атака бяха или с естествени препятствия, или с лесно защитими позиции, пустинният боен главатар като нищо можеше да се поколебае пред такава явна покана. Докато изчакваше, Юмрукът започна да си мисли, че от този гамбит няма да излезе нищо, поне тази нощ. А какви бяха шансовете след еднодневния преход армията да намери друго идеално съчетание между терен и разчет на времето?
Пред лицето му изпърха нощна пеперуда и той неволно потръпна. „Поличба ли беше?“ Тръсна глава и отново изправи рамене. До разсъмване оставаха три камбани. Но връщане не можеше да има, така че бойците от морската пехота щяха да се сменят по фургоните, за да отдъхват в утрешния марш.
„Не би било зле да го правя и аз, ако всичко това ще се повтаря…“
Пресекнат вълчи вой наруши безмълвието на нощта. Макар Коураб да го очакваше, все пак се стресна и за миг се вцепени. От двете му страни воините се надигнаха от укритията си и затичаха към могилата. Изсвистяха стрели и заудряха по виждащите се шлемове. Коураб видя как един от тях отхвърча във въздуха… и разбра, че не е покривал войнишка глава.
Миг на объркване…
Въздухът се изпълни с бойни викове. От могилите се надигнаха фигури в тежки лъскави брони, с насочени арбалети. Полетяха някакви предмети, един от тях се удари в земята на пет крачки вдясно от Коураб.
Взривът го оглуши. Ударната вълна го отхвърли настрана, той залитна и падна в трънаците.
Още и още взривове — изригнаха пламъци и осветиха цялата околност…
Щом чу вълчия вой, Фидлър се прилепи още по-плътно към земята, заровен под пласта от пясък и храсти — само миг преди мекото стъпало на мокасината да натисне гърба му и нападателят да затича през него.
