— Избягали са — промълви Байрот.
— Но не от нас — отвърна Делъм. — Сунидските села май са същите като ратидските. Това бягство е старо.
— Къде са се дянали? — изсумтя Байрот.
Карса сви рамене.
— На север има други долини на Сунид. Над десет. И на юг също. Това не ни засяга. Освен че няма да съберем повече трофеи, докато не стигнем Силвърлейк.
Байрот размърда рамене.
— Главатарю, като стигнем Силвърлейк, набегът ни под колелото ли ще е, или под слънцето? Тия пътеки са непознати. Принуждават ни да вървим бавно в тъмното.
— Истина е, Байрот Гилд. Набегът ни ще е денем. Е, да слезем в долината и да си намерим място за бивак.
Когато стигнаха на равното и си намериха удобно място за бивак, звездното колело бе извървяло четвъртина от пътя си. Псетата бяха хванали няколко скални заека и Делъм ги одра и ги набучи на шишове, докато Байрот палеше огън.
Карса се погрижи за конете и се върна при двамата си спътници край огнището. Седяха и мълчаливо чакаха месото да се опече; то цвърчеше и миришеше вкусно — странно непозната след толкова дни сурова храна миризма. Карса едва сега осъзна колко е уморен.
Щом зайците се опекоха, тримата започнаха да ядат, все така мълчаливо.
— Делъм ми каза за думите, написани в пещерата — рече Байрот, когато свършиха.
Карса изгледа Делъм с яд.
— Делъм Торд ти е рекъл неща, които не е трябвало. Онова в пещерата са брътвежи на луд. Нищо повече.
— Премислих ги — настоя Байрот. — И вярвам, че в тези брътвежи се крие истина, Карса Орлонг.
— Нелепа вяра, Байрот Гилд.
— Не мисля така, главатарю. Имената на племената — съгласен съм с Делъм, че между тях има имена на наши племена. „Урад“ е твърде близо до „Урид“, за да е случайно, особено след като други три са непроменени. Вярно, едно от тези племена вече е изчезнало, но дори нашите легенди шептят за времена, когато племената са били повече. А ония думи, които не си знаел, Карса Орлонг? „Големи села“ и „жълта кора“…
— Не тези бяха думите!
— Вярно. Но това е най-близкото, до което стигна Делъм. Карса Орлонг, ръката, изписала онези думи, е била от място и време, когато езикът на Теблор е бил, ако не друго, по-сложен от сега.
Карса се изплю в огъня.
— Байрот Гилд, дори това да е истина, все пак трябва да попитам: каква стойност има тя за нас сега? Да не би да сме паднал народ? Това не е откровение. Всички наши легенди говорят за век на слава, отдавна отминал век, когато сто герои са крачили сред Теблор, герои, пред които дори дядо ми Палк би приличал на момче пред мъже…
Лицето на Делъм, осветено от пламъците на огъня, беше намръщено.
— И точно това ме тревожи, Карса Орлонг — каза той. — Легендите и техните приказки за слава — те описват век не много по-различен от нашия. Да, повече герои. По-велики подвизи. Но същината е една. В начина, по който сме живели. Всъщност често изглежда, че самата цел на тези приказки е да дадат указание. Начин на поведение, правилния начин да бъдеш Теблор.
Байрот кимна.
— А там, в онези думи, изсечени в пещерата, ни е предложено обяснение.
— Описание как
— Не е важно това — изръмжа Карса.
— Били сме победен народ — продължи Делъм, все едно че не го чу. — Шепа изгнаници. — Вдигна глава и срещна очите на Карса над огъня. — Колко от нашите братя и сестри, които сме поднасяли на Ликовете в Скалата — колко от тях бяха родени с един или друг недъг? Повече пръсти на ръка или крак, уста без небце, лица без очи. Същото сме го виждали и сред нашите псета и коне, главатарю. Недъзите идат от кръвосмешение. Това е истина. Стареят в пещерата е знаел какво застрашава народа ни, затова е измислил начин да ни раздели, та омърсената ни кръв бавно да се пречисти — и Теблор са го отлъчили като изменник. В пещерата бяхме свидетели на древно престъпление…
— Ние сме паднали — рече Байрот и се изсмя.
Очите на Делъм рязко се извърнаха към него.
— И какво толкова смешно намираш, Байрот Гилд?
— Ако трябва да го обяснявам, Делъм Торд, значи няма смисъл.
Смехът на Байрот смрази Карса.
— Двамата не сте успели да схванете истинското значение на всичко това…
— Значението, за което каза, че го няма ли, Карса Орлонг? — изсумтя Байрот.
— Пред падналите има само едно предизвикателство — продължи Карса. — И то е да се вдигнат отново. Теблор някога са били малко, били са победени. Така да бъде. Вече не сме малко. Нито сме познали поражение оттогава. Кой от равнините дръзва да стъпи в нашите земи? Заявявам: дойде времето да се изправим пред това предизвикателство. Теблор трябва да се вдигнат отново.
— И кой ще ни поведе? — ухили се с насмешка Байрот. — Кой ще обедини племената ни?
— Замълчи — изръмжа Делъм и очите му блеснаха. — Байрот Гилд, от устата ти чувам непристойна завист. С това, което извършихме тримата, с това, което нашият главатар вече постигна… кажи ми, Байрот Гилд, нима все още ни поглъщат сенките на древните герои? Аз казвам — не. Карса Орлонг вече крачи сред онези герои. И ние крачим с него.
Байрот се излегна и изпружи крака до огнището.
— Както кажеш, Делъм Торд. — Треперливата светлина разкри широката му усмивка, насочена уж към пламъците. — „Кой от равнините дръзва да стъпи в нашите земи?“ Карса Орлонг, ние вървим през пуста долина. Опразнена от Теблор, да. Но какво ги е прогонило? Може пък страховитите Теблор отново да са заплашени от поражение.
Дълго никой не проговори. Накрая Делъм хвърли една клонка в огъня и промълви:
— Може пък между сунидите да няма герои.
Байрот се изсмя.
— Да бе. Сред всички Теблор има само трима герои. Ще стигнат ли, как мислиш?
— Трима е по-добре от двама — отсече Карса. — Но ако потрябва, ще стигнат и двама.
— Моля се на Седмината умът ти никога да не познае червея на съмнението, Карса Орлонг.
Карса стисна дръжката на меча.
— А, това ли било. Синът като бащата. Обвиняваш ме в слабостта на Сънъг?
Байрот го изгледа и бавно поклати глава.
— Баща ти не е слаб, Карса Орлонг. Ако тук и сега ще говорим за съмнения, те засягат Палк и неговия геройски набег до Силвърлейк.
Карса скочи и измъкна кръвния меч.
Байрот не помръдна.
— Не виждаш това, което виждам аз — кротко заговори той. — В тебе има скрита сила, Карса Орлонг. В това, че си син на баща си. Преди малко излъгах, като казах, че се моля да не познаеш никога съмнението. Точно за обратното се моля, главатарю. Моля се съмнението да те споходи, да те закали с мъдростта си. Героите от нашите легенди, Карса Орлонг, са били ужасни, били са чудовища, защото им е била чужда несигурността.
— Изправи се пред мен, Байрот Гилд, защото не мога да те убия, докато мечът ти не е изваден.
— Няма, Карса Орлонг. Ти не си мой враг.
Делъм загреба пръст с шепи и я пусна върху огъня между двамата.
— Късно е. И може би е така, както предполага Байрот — че не сме толкова сами в тази долина, колкото вярвахме. Най-малкото може да има съгледвачи на отсрещния скат. Главатарю, тази нощ имаше само думи. Да оставим леенето на кръв за истинските си врагове.
