Карса остана прав. Гледаше гневно Байрот Гилд.
— Думи — изръмжа той. — Да. За думите, които изрече Байрот Гилд, трябва да се извини.
— Аз, Байрот Гилд, моля за прошка за думите си. Е, Карса Орлонг, ще прибереш ли вече меча си?
— Предупреден си — рече Карса. — Следващия път няма да се смиря така лесно.
— Предупреден съм.
Сунидското село беше затънало в трева и млади дръвчета. Пътеките почти се бяха скрили сред трънаците, но тук-там между каменните основи на кръглите домове се виждаха следи от пожари и насилие.
Делъм слезе от коня си и заровичка из развалините. Само след няколко мига намери първите кости.
— Набег — изсумтя Байрот. — Не са оставили оцелели.
Делъм се изправи: държеше счупена стрела.
— Мъже от низините. Сунидите не държат много кучета, иначе нямаше да ги сварят неподготвени.
— Сега започваме ние — рече Карса. — Не набег, а война. Тръгваме за Силвърлейк не като уриди, а като Теблор. И ще нанасяме мъст. — Слезе, извади от торбата си четири корави парчета кожа и започна да ги стяга на краката на Хавок, за да го опази от тръните. Другите двама воини последваха примера му.
— Води ни, главатарю — каза Делъм, щом свърши и се метна на коня си.
Карса вдигна трикраката кучка и я постави отново на гърба на Хавок. После го яхна и погледна Байрот.
Плещестият воин също се метна на коня си. Лицето му беше свъсено.
— Води ни, главатарю.
— Ще яздим толкова бързо, колкото позволява земята — рече Карса и намести трикракото псе върху бедрата си. — Щом излезем от тази долина, тръгваме на север, после отново на изток. До утре вечер трябва да сме близо до Прохода на костите, най-южния път, който ще ни отведе до Силвърлейк.
— А ако по пътя се натъкнем на хора от равнините?
— Тогава, Байрот Гилд, ще започнем да събираме трофеи. Но не трябва да допускаме никой да избяга. Нападенията ни над всяка ферма трябва да са пълна изненада, та да не избягат децата.
Заобиколиха селото и навлязоха в гората. Храстите под дърветата бяха по-рехави, което им позволяваше да продължат в лек галоп. Скоро пътеката се закатери по склона. По здрач стигнаха билото и дръпнаха юздите на запотените коне.
На север и изток хоризонтът представляваше нащърбена черта от планини с върхове, покрити със сняг, и реки от бяло, проснали се по склоновете. Точно пред тях, след стръмния пропад от триста или повече стъпки, се простираше широко, обрасло с гора дефиле.
— Не виждам огньове — каза Делъм, след като огледа загърнатата в сянка долина.
— Трябва да заобиколим този ръб на север — каза Карса. — Няма пътеки, които минават през скалата.
— Конете трябва да си починат — рече Делъм. — Но тук на високото ще се виждаме, главатарю.
— Ще ги водим тогава — отвърна Карса и слезе.
Смъкна трикраката кучка на земята и Захапката се примъкна до нея. Карса хвана юздата на Хавок.
Пътеката продължаваше трийсетина крачки покрай скалния ръб, след което леко се спускаше надолу — достатъчно, за да се скрие очертанието на фигурите им на фона на небето.
Продължиха, докато звездният кръг не измина една пета от пътя си, и намериха оградена с високи скали падина, където да си направят бивака. Делъм се залови да приготви яденето, докато Байрот изтърка конете.
Карса взе Захапката и самката му и тръгна да огледа пътя напред. Дотук единствените пътеки, които срещаха, бяха от планински кози и диви овце. Той знаеше, че напред и надолу има река, носеща оттичащите се води от северните склонове на планините, врязала тесен проход в скалите.
Двете кучета изведнъж се подплашиха и се блъснаха в краката му — отскочиха от някаква тъмна дупка вляво. Карса посегна да успокои Захапката и усети, че песът трепери. Извади меча си и подуши въздуха, но не можа да помирише нищо опасно, нито се чу някакъв звук откъм загърнатата в мрак скална ниша — а беше достатъчно близо, за да чуе дишането, ако някой се криеше вътре.
Пристъпи предпазливо напред.
На каменния под лежеше масивна плоча, с не повече от лакът празно място от трите й страни, където се издигаха скалните стени. Повърхността й беше необработена, но от самия камък като че ли струеше смътна сива светлина. Карса се приближи още малко, после бавно се наведе и се взря в неподвижната ръка, която стърчеше изпод едната страна на плочата. Беше мършава, но цяла, кожата беше добила млечно синкавозелен цвят; ноктите бяха изпочупени, пръстите — с полепнал по тях бял прах.
Всичко в обсега на ръката беше изподрано с жлебове, врязани дълбоко в камъка, докъдето можеха да стигнат пръстите, в хаотични, безредни шарки.
Ръката не беше нито на теблор, нито на човек от равнините, а с големина някъде по средата. Костите изпъкваха, пръстите бяха тесни, дълги и като че ли с прекалено много стави.
Нещо от присъствието му — може би дъхът му, щом се наведе да я огледа — бе усетено, защото ръката изведнъж се сви, потръпна и се отпусна с изпънати пръсти върху камъка. И сега Карса видя непогрешимите белези, че в миналото животни са нападали тази ръка — планински вълци и още по-свирепи зверове. Беше дъвкана, драскана и хапана, но както изглеждаше — така и не беше пострадала. Ръката отново потръпна и пак се отпусна.
Карса чу зад себе си стъпки и се обърна. Делъм и Байрот идваха с извадени оръжия.
— Кучетата се върнаха изплашени — избоботи Байрот.
— Какво намери, главатарю? — прошепна Делъм.
— Демон — отвърна Карса. — Затиснат за цяла вечност под камъка. Още е жив.
— Форкассала.
— Много истина има в легендите ни, изглежда.
Байрот го подмина и се приближи до плочата. Наведе се към ръката, огледа я, после се изправи и се върна при двамата.
— Форкассала. Демонът на планините — Оня, що търсеше мир.
— Във времената на Войните на духа, когато старите ни богове все още са били млади — рече Делъм. — Какво помниш от това сказание, Карса Орлонг? То е толкова кратко, само накъсани парчетии. Самите стареи признават, че повечето от него е изгубено отдавна, преди да се пробудят Седмината.
— Парчетии — съгласи се Карса. — Войните на духа са били две или три нашествия и не са имали почти нищо общо с Теблор. Чужди богове и демони. Битките им разтърсвали планините, а сетне останала само една сила…
— Икариум се споменава единствено в това сказание — прекъсна го Делъм. — Карса Орлонг, може Т’лан Имасс — споменатите в пещерата на онзи старей — да са участвали във Войните на духа и да са били победителите… а сетне са си отишли и не са се върнали. Може би тъкмо Войните на духа са разбили нашия народ.
Погледът на Байрот остана прикован в плочата. Изведнъж той промълви:
— Демонът трябва да се освободи.
Карса и Делъм се обърнаха към него, онемели от думите му.
— Нищо не казвайте, преди да съм свършил — продължи Байрот. — За Форкассала е казано, че дошъл на мястото на Войните на духа в стремежа си да постигне мир между враждуващите. Това е едно от парчетата на сказанието. Заради този негов стремеж демонът бил унищожен. Това е друго парче. Икариум също се е стремял да спре войната, но пристигнал твърде късно, а победителите са знаели, че не могат да го победят, тъй че не се и опитали. Трето парче. Делъм Торд, думите в пещерата също говореха за Икариум, нали?
— Да, Байрот Гилд. Икариум дал на Теблор законите, осигурили оцеляването ни.
— Все пак, ако са могли, Т’лан Имасс щяха и него да затиснат с камък.
Карса се обърна и пристъпи към плочата. Сиянието й глъхнеше на места, подсказваше, че магията е древна, че силата, вложена в нея, бавно се изчерпва. Стареите на Теблор правеха магия, ала много рядко. След пробуждането на Ликовете чародейството се явяваше като божие благоволение, в границите на съня
