Сенчестите призраци потръпнаха и се свиха.
Подът беше рухнал преди много време и на негово място зееше яма. На пет крачки, до купчина срутили се в ямата отломки, седеше момиченце — сред съсирена кръв и червата на други три трупа. Беше оплискано с кръв. Черните му очи лъснаха, щом вдигна глава и се вторачи в Калам.
— Помниш ли мрака? — попита детето.
Без да обръща внимание на въпроса, той се дръпна назад, на безопасно разстояние, и изръмжа:
— Стой на място, детенце. Ако искаш да оцелееш.
Някъде от тъмното, от другия край на ямата, се чу писклив смях.
— Умът й си е отишъл, Нокът. Уви, така и не ми остана време да закаля поданиците си за ужасите на днешния живот, колкото и да се опитвах. Все едно, трябва да знаеш, че аз не съм твой враг. Всъщност този, който се опитва да ме убие тази нощ, не е никой друг, а малазанският ренегат Корболо Дом. И Камъст Релой, разбира се. Да ти кажа ли къде можеш да ги намериш?
— Ще го разбера, като му дойде времето — измърмори Калам.
— Мислиш ли, че отатаралският ти нож ще е достатъчен, Нокът? Тук, в моя храм? Разбираш ли какво е естеството на това място? Сигурно вярваш, че си се досетил, но се боя, че грешиш. Робовладелецо, предложи на госта ни вино от онази делва.
Някакъв нещастник се загърчи през руините вляво от Калам. Без ръце и стъпала. Гноясали отоци и разкъсана, изгнила от проказа плът. С ужасяваща нелепост, на гърба на нещастното същество беше вързан сребърен поднос с поставена върху него трътлеста глинена делва.
— Много е бавен, за жалост. Но те уверявам, виното е толкова великолепно, че ще се съгласиш — струва си да се изчака. Убиецо, ти си гост на Бидитал, архижрец на всичко, което е унизено, сломено, ранено и страдащо. Моето собствено… пробуждане се оказа дълго и мъчително, признавам. Сътворих в ума си всеки най-дребен детайл от култа, който ще оглавя. Без да съзнавам, че това сътворяване е било… насочвано.
— Слепота, преднамерена и злостна — продължи той. — Дори когато ми бе разкрит предреченият нов Дом, не осъзнах истината. Това откъснато парче от Куралд Емурлан, Нокът, няма да бъде играчка на пустинната богиня. Нито на императрицата. Никой от вас не ще го има, защото то ще се превърне в ядрото на новия Дом на Вериги. Кажи на своята императрица да стои настрана, убиецо. Ние сме безразлични кой ще управлява земята извън Святата пустиня. Може да си я има.
— А Ша’ик?
— Може да си я вземете и нея. Да я върнете в Унта окована във вериги — това ще е много по- поетично, отколкото изобщо би могъл да си представиш.
Сенките-призраци — откъснатите от Куралд Емурлан души — се приближаваха около Калам и той вледенен осъзна, че ножът отатарал наистина може да се окаже недостатъчен.
— Интересно предложение. Но нещо ми подсказва, че в него има повече лъжи, отколкото истини, Бидитал.
— Май си прав — въздъхна архижрецът. — Ша’ик ми трябва поне за тази нощ и за утре. Фебрил и Корболо Дом трябва да бъдат спрени, но те уверявам, двамата с теб можем да се потрудим заедно за тази цел, тъй като е изгодно и за двама ни. Корболо Дом се нарича Повелителят на Ястребовия нокът. Да, той иска да се върне в прегръдката на Ласийн повече или по-малко и да използва Ша’ик, за да спазари поста си. Колкото до Фебрил, уверявам те, само безумец като него може да пожелае това, което очаква той.
— Защо си хабиш времето с всичко това, Бидитал? Нямаш никакво намерение да ме пуснеш да изляза жив оттук. А има и още нещо. Насам идат два звяра — хрътки, но не на Сянката, а нещо друго. Ти ли ги призова, Бидитал? Нима ти или твоят Сакат бог наистина вярвате, че можете да ги държите под контрол? Ако е тъй, то лудите сте вие двамата.
Бидитал се наведе към него и изсъска:
— Те си търсят господар!
„А, значи Котильон беше прав за Окования.“
— Достоен за тях — отвърна Калам. — С други думи — по-зъл и по-корав от тях. А в този оазис няма да намерят такъв индивид. Така че, боя се, ще избият всички.
— Нищо не знаеш за това, убиецо — промърмори Бидитал и се отпусна. — Нито за силата, която вече владея. Колкото до това дали ще позволя да напуснеш жив… май си прав. Показа, че знаеш твърде много, и не прояви толкова ентусиазъм към предложенията ми, колкото се надявах. Жалко, но все едно. Виждаш ли, слугите ми се бяха разпръснали, трябваше да пазят всеки достъп, време ми трябваше да ги върна, да ги подредя между нас. А, робовладелецът най-сетне дойде при тебе. Моля, опитай виното, на всяка цена. Готов съм да изчакам. Но щом приключиш, ще трябва да се сбогуваме. Все пак дадох обещание на Ша’ик и смятам да го изпълня. А ти, ако по някакво чудо успееш да се измъкнеш жив, знай, че няма да се противопоставя на усилията ти срещу Корболо Дом и неговия кадър. Смятам, че това поне го заслужаваш.
— Тогава по-добре си тръгвай, Бидитал. Тази нощ не ми се пие вино.
— Както искаш.
Мракът погълна архижреца и Калам потръпна.
Духовете връхлетяха.
Двата ножа в ръцете му засвистяха и залата се изпълни с нечовешки писъци. Оказа се все пак, че отатаралското острие е достатъчно. И то, а и навременното пристигане на един бог…
Корболо Дом като че ли беше развихрил цяла армия срещу собствените си съюзници. Пътят на Карса Орлонг непрекъснато се оказваше преграден от жадните за кръв убийци. Труповете им се стелеха след него. Беше получил няколко дребни рани от ножове с вложена магия, но повечето кръв, стичаща се от воина, беше от жертвите му.
Сега той крачеше, стиснал меча с двете си ръце. Пред обиталището на Хеборик Призрачни ръце беше заварил четирима криещи се убийци. След като ги изби, отвори в стената на шатрата нов вход, ала я завари празна. Ядосан, той се отправи към храмовия площад. Ямата на Леоман също се оказа празна и сякаш бе изоставена от дълго време.
Щом се приближи до храма на Бидитал, забави стъпките си — чу шума от свиреп бой вътре и пронизителни писъци. Тоблакаят вдигна оръжието си и запристъпва напред.
От входа по корем пълзеше някакво същество и ломотеше несвързано. След миг Карса го позна. Изчака, докато отчаяните усилия на робовладелеца не го довлякоха в краката му. Обезобразеното от проказата лице го зяпна отдолу.
— Бие се като демон! — изхриптя нещастникът. — Двата му ножа посичат духовете и те се гърчат накълцани! Бог стои до рамото му. Убий ги, Теблор! Убий ги и двамата!
— Не приемам заповеди от теб, робовладелецо! — изръмжа Карса. — Забрави ли?
— Глупак! — изсъска Силгар. — Вече сме братя в Дома двамата с теб. Ти си Рицарят на Вериги, аз съм Прокаженият. Сакатият бог ни е избрал! А Бидитал, той стана Мага…
— Бидитал, да. Вътре ли се крие?
— Не… избяга благоразумно, както правя и аз. Нокътят и неговият бог-покровител избиват последните му слуги-сенки. Ти си Рицарят — ти имаш своя покровител, Карса Орлонг от Теблор. Убий враговете — това си длъжен да направиш…
Карса се усмихна.
— И ще го направя.
И заби меча между плешките на Силгар, разцепи гръбнака и го заби надолу през гърдите, за да се зарови на цяла длан в каменните плочи.
Жлъч и кръв бликна от Силгар. Главата му рухна върху камъните и животът му секна. „Леоман беше прав, преди толкова време — бързата смърт щеше да е по-добрият избор.“
Карса изтръгна меча и изръмжа:
— Пред бог-покровител глава не свеждам.
Обърна се към входа на храма. Бидитал сигурно бе използвал магия, за да избяга, привлякъл бе около себе си сенки, за да остане невидим. Но беше оставил стъпките си в прахта.
Тоблакаят прекрачи тялото на Силгар — онзи, който се бе опитал да го превърне в свой роб — и тръгна
