— Тях ги остави на мен.
Стаята отзад беше малка, заета от маса за карти, върху която лежеше проснат трупът на Хенарас. От масата се стичаха вадички кръв.
Калам погледна през рамо Бързия Бен и повдигна учудено вежди.
Чародеят поклати глава.
Убиецът пристъпи предпазливо и очите му се спряха на нещо сребристобяло, което проблясваше на гърдите й.
Перла.
— Пътят, изглежда, е чист — прошепна Калам.
Отсрещното платнище също беше разцепено. Калам го разтвори с върховете на ножовете.
Стаята беше запълнена от огромен стол с висок гръб, на който седеше Корболо Дом.
Синкавата му кожа бе посивяла грозно, ръцете му трепереха на широките резбовани облегалки.
— Изпратих емисар при адюнктата — Гласът му беше писклив и разтреперан от страх. — С покана. Готов съм да атакувам Ша’ик и племената й — с моите Убийци на кучета.
— Ако си мислиш, че сме дошли с отговора, грешиш, Корболо — изсумтя Калам.
Очите на напанеца пробягаха към Бързия Бен.
— Мислехме, че или си мъртъв с другите Подпалвачи на мостове, или че още си в Дженабакъз.
Чародеят сви рамене.
— Тайсхрен ме изпрати напред. Все пак успя да прехвърли флотата на тласкани с магия ветрове. Дужек Едноръкия и легионите му пристигнаха в Ерлитан преди седмица…
— Това, което е останало от легионите му…
— Предостатъчно, за да попълни силите на адюнктата, според мен.
Калам ги зяпна. „Подпалвачите на мостове… мъртви? Уискиджак? Воинството на Едноръкия… Богове на пъкъла, какво се е случило там?“
— Това можем да го спасим — рече Корболо Дом и се наведе напред. — Връщаме Седемте града на империята. Ша’ик я пращаме в окови пред императрицата…
— И прошка за теб и войниците ти? — попита Бързия Бен. — Корболо Дом, ти май наистина си си изгубил ума…
— Мри тогава! — изкрещя напанецът, скочи и изпъна ръце към гърлото на чародея.
Калам пристъпи, замахна и го удари по темето с тъпия ръб на ножа.
Напанецът се олюля.
Втори юмрук разби носа му и го просна на пода.
Бързия Бен го изгледа отгоре.
— Вържи го, Калам. Отвличането е свършило, всичко затихна отвън — ще потърся изхода.
Калам започна да връзва ръцете на изпадналия в несвяст Корболо Дом.
— Къде ще го отнесем?
— Помислил съм за това.
Убиецът го погледна.
— Бързак? Мостоваците? Уискиджак?
Тъмните корави очи омекнаха.
— Мъртви са. Освен Пикър и шепа други. Дълга история. Обещавам, ще ти я разкажа цялата… по- късно.
Калам изгледа Корболо Дом.
— Иска ми се да режа гърла.
— Не неговото. Не сега.
„Задръж си чувствата, Калам Мекхар. Всичко задръж. Бързака е прав. Всичко с времето си. С времето си…“
„О, Уискиджак…“
Време имаше за… всичко. В тази нощ и в идващия ден. Бидитал имаше нужда от Ша’ик. И богинята на Вихъра. И може би, стига всичко да свършеше добре, щеше да успее да се спазари. „След като гневът на богинята се охлади, омекнал от сладостта на победата — все още можем да постигнем това.“
„Но вече знам какво е направил Фебрил. Знам какво готвят Корболо Дом и Камъст Релой за утрото.“
Можеха да ги спрат. Ножовете можеше да се обърнат.
Закуцука колкото може по-бързо към палата на Ша’ик. Наоколо му пробягваха призраци, но сенките го пазеха. Чуваше писъци в далечината, взривове и магия — идеха от лагера на Убийците на кучета. „Нокътят все пак е проникнал там. И добро, и… тревожно. Е, поне ще отвори работа на Камъст.“
Опасността от развилнелите се убийци все пак съществуваше, разбира се, макар да ставаше все по- малка, колкото повече се приближаваше до палата на Ша’ик.
Все пак улиците бяха обезпокоително пусти.
Най-сетне палатът изникна пред очите му и той с облекчение видя светлите петна от горящите около него факли.
„Парирам хода на напанеца — пробуждам богинята за заплахата, която я дебне. После спипвам оня бок’арал Фебрил и му съдирам гърчавата кожа. Дори богинята — да, дори богинята ще трябва да ме признае. Силата ми. Щом новите ми паленца застанат от двете ми страни…“
Една ръка се стрелна от тъмното и го стисна за врата. Надигна го във въздуха — той зарита, — после го хвърли на земята. Заслепен. Задавен.
Слугите-сенки връхлетяха от всички страни да го защитят.
Ръмжене, после нещо грамадно изсъска и помете във въздуха… и духовете изчезнаха.
Опуленият Бидитал позна кой се е надвесил над него.
„Тоблакай…“
— Трябваше да я оставиш на мира — каза кротко Карса Орлонг, без никаква страст в гласа. Зад и около великана се трупаха призраци. Оковани души.
„И двамата сме слуги на един и същи бог! Глупак! Остави ме да говоря! Искам да спася Ша’ик!“
— Но ти не я остави. Знам откъде идат болните ти страсти, Бидитал. Знам къде се крие насладата ти — насладата, която отнемаш на други. Това ти се пада.
Карса Орлонг бавно остави на земята каменния меч и бръкна между краката на Бидитал.
Ръката му стисна всичко, което намери там.
И дръпна.
Късане на жили и плът, швирнала кръв и пикня… Ръката се вдигна с кървавата си плячка.
Болката беше непоносима. Болката раздираше душата му. Поглъщаше го.
Причерня му. Остана само безстрастното, грубо лице на тоблакая — Карса гледаше спокойно смъртта на Бидитал.
„Смърт? Да. Ти си глупак, Тоблакай…“
Ръката около врата му се отпусна, отдръпна се.
Бидитал вдиша болезнено и понечи да изкрещи…
Нещо меко и кърваво се натика в устата му.
— За теб, Бидитал. За всяко безименно момиче, което си унищожил. На. Задави се в собствената си наслада.
И той се задави. Докато не зейна Портата на Гуглата…
А там, сбрани от Бога на смъртта, чакаха демони като самия Бидитал, и обкръжиха с ликуване новата си жертва.
Цял живот — извратена и злостна наслада. В отговор — цяла вечност агония.
Балансът. Дори Гуглата разбираше колко е нужен.
Лостара Юил се надигна от укритието си и примижа в усилие да прониже с очите си мрака. Зад нея огряната от звездната светлина пустиня блестеше призрачно. Но напред тъмнината беше загърнала оазиса и разрушения град. Преди малко Лостара беше чула далечен тътен и смътни викове, но тишината отново се бе възцарила.
