Въздухът беше станал хапливо студен. Лостара се намръщи, опипа оръжията си и понечи да тръгне.
— Не мърдай — измърмори глас вдясно от нея.
Тя извърна рязко глава и се намръщи още повече.
— Ако си дошъл да гледаш, Котильон, няма нищо за гледане. Събудих Перла и той даже не изруга, въпреки главоболието си. Тука е някъде…
— Да, тук е, момиче. Но вече се връща… защото усеща какво иде.
— Какво толкова иде? Толкова ли е страшно, че да се свиваш тук до мен?
Загърнатият в сянка бог сякаш сви рамене.
— Има моменти, в които е разумно да отстъпиш… и да изчакаш. Самата Свята пустиня усеща приближаването на древен враг и ако се наложи, ще се надигне срещу него. Още по-опасното е, че късът от Куралд Емурлан, който богинята Вихър иска да си присвои, вече се проявява. Богинята оформя портал — достатъчно могъщ, за да глътне целия този оазис. Така тя също се намесва в играта за безсмъртното сърце на Рараку. Иронията е в това, че самата тя е манипулирана от много по-умен бог, който иска да вземе този къс за себе си и да го назове своя Дом на Вериги. Вече разбираш, Танцуваща в Сянката Лостара. Най-добре е да си останеш точно където си сега. Защото тази нощ, тук, световете воюват.
— За мен и за Перла това е без значение — настоя тя и примижа в сумрака. — Ние сме тук за Фелисин…
— И я намерихте. Но тя е недостижима за теб. И за Перла. Засега…
— Значи трябва на всяка цена да изчакаме. Докато пътят се изчисти.
— Да. Търпение. Както посъветвах.
Сенките се завихриха, изсъскаха над пясъка и богът изчезна. Лостара изсумтя.
— Сбогом и на теб.
Загърна се в наметалото си и зачака.
Въоръжените с арбалети убийци се бяха промъквали зад него и Фебрил ги беше избивал един след друг още при появата им с гъмжило от най-болезнени заклинания. Магическата паяжина вече му казваше, че повече няма да има. Корболо Дом и Камъст Релой бяха заклещени в кошарата си. От призраци и още по- лошо — от агенти на Малазанската империя.
Широки кървави пътеки бяха прорязали паяжината му и не можеше да следи всичко, но нито една нишка вече не се изопваше около скривалището му… засега. А скоро оазисът зад него щеше да се превърне в кошмар, събудил се в още по-ужасна реалност, и самият Фебрил щеше да изчезне от умовете на своите врагове, изправени пред по-неизбежни заплахи.
Още само две камбани до утрото. Макар тъмнината зад него да беше погълнала оазиса, небето отгоре и на изток бе светло от звездния блясък. Всъщност всичко се подреждаше съвършено.
Звездната светлина се оказа достатъчна, за да види сянката, паднала над него.
— Никога не си ми харесвал много — избоботи един глас зад него.
Фебрил изпищя и понечи да побегне.
Но го вдигнаха без усилие от земята.
Гръбнакът му изпращя като сух клон в студения нощен въздух.
Карса Орлонг захвърли трупа на Фебрил, погледна гневно за миг звездите, напълни дробовете си с въздух и се помъчи да проясни ума си.
Хрипливият глас на Уругал крещеше в черепа му. Тъкмо този глас и тази воля стъпка по стъпка го бяха извлекли от оазиса.
Уругал, лъжливият бог на племето, бе поискал Карса Орлонг… да го няма.
Тикал го беше с все сила… по-далече от онова, което идеше, от онова, което щеше да се случи в оазиса.
Ала Карса не обичаше да го тикат.
Извади меча си, стисна го с две ръце, сниши върха малко над земята и се обърна към оазиса.
Хиляда призрачни вериги се изпънаха зад него и задърпаха.
Теблорът изръмжа и се наведе напред. „Аз съм господарят на тези вериги. Аз, Карса Орлонг, не се огъвам пред никого. Нито пред богове, нито пред душите на избитите от мен. Сега ще тръгна напред. И съпротивата или ще секне, или веригите ще се разкъсат.“
„А и коня си оставих вързан в каменната гора.“
Два воя раздраха нощта над оазиса, внезапни и силни като гръмотевици.
Карса Орлонг се усмихна. „А, дойдоха!“
Вдигна върха на меча малко по-нависоко и задърпа напред.
Не се наложи да къса веригите. Напрежението изведнъж спря и за първи път тази нощ нищо вече не го спираше.
Той се спусна надолу по склона и отново потъна в мрака.
Юмрук Гамът лежеше на нара и се мъчеше да вдиша. Главата му кънтеше, вълните от болка изригваха от петното малко над и зад дясното му око.
Никога не беше изпитвал такава болка. Извъртя се на една страна, нарът изскърца под него, стомахът му се надигна и бълвочът плисна от устата му на пода. Но от това непоносимата агония в черепа му не секна.
Очите му бяха отворени, но беше сляп.
И преди беше имал главоболия. Всеки ден след падането от коня. Но никога като сега.
Едва зарасналата рана от среза с ножа на дланта му се беше отворила отново при гърчовете му; зацапа лицето и челото му с капките лепкава кръв, щом посегна да издращи с нокти болката в главата.
Той простена, смъкна се от нара и спря на четири крака, увесил глава. Отново затрепери.
„Трябва да се раздвижа. Да действам. Да направя нещо. Каквото и да е.“
„Трябва да…“
Пълен мрак. След това осъзна, че стои до входа на шатрата. В пълна броня, с металните ръкавици на ръцете, с шлема на главата. Болката заглъхваше, сменена от хладна пустота.
Трябваше да излезе навън. Да намери коня си.
Пристъпи през процепа. Стражът го приближи, но той махна да го оставят на мира и закрачи към коневръзите.
„Да тръгна. Да препусна. Време е.“
След това наместваше седлото. Изчака животното да издиша и стегна подпругата още по-здраво. Умен кон. От конюшните на Паран, разбира се. Бърз и с почти легендарна издръжливост. Не търпеше неопитност, винаги подлагаше на изпитание желанието на ездача да бъде господарят — но това всъщност трябваше и да се очаква от такава чудесна порода.
Гамът се метна на седлото. Хубаво беше, че ще язди пак. Смуши коня и земята зашепна от двете му страни. Надолу по черната рампа, след това — покрай назъбения коралов остров и към падината.
Видя пред себе си три фигури, застанали на ръба. Присъствието им не го изненада. „Те са това, което иде. Тези тримата.“
Нил. Недер. Хлапето — Гръб.
Щом Гамът спря до тях, Гръб се обърна. И кимна.
— Воините на Уик и малазанците са на фланговете, Юмрук. Но твоят щурм ще е право нагоре по главната рампа на Убийците на кучета. — И посочи.
В падината се спускаха пехотинци и конница, придвижваха се на групи в тъмното. Гамът чуваше шепота на бронята, усещаше тътена на безброй конски копита. Виждаше знамена и стягове, опърпани и провиснали на прътите.
— Тръгни към тях, Юмрук — каза Гръб.
Той отдаде чест на детето и смуши коня.
Черни и ръждивочервени ризници, шлемове със спуснати забрала, къси копия и кожени щитове, грохот на безброй стегнати в ботуши нозе — той яздеше покрай една от колоните и оглеждаше с радост ротите пехота.
