След това едно конно крило се понесе от двете му страни и го погълна. Един от ездачите го приближи. Шлемът с драконовите криле се извърна към него.
— С нас ли тръгваш, войнико?
— Не мога — отвърна Гамът. — Аз съм Юмрукът. Трябва да командвам.
— Не и тази нощ — отвърна му воинът. — Бий се редом до нас като войник, какъвто си. Помниш ли старите битки? Когато трябваше само да браниш другарите си до теб. Такава ще е тази нощ. Командването го остави на господарите. Тръгни с нас свободен. Към славата.
Душата на Гамът се изпълни с тържество. Болката в главата му беше изчезнала. Усети как кръвта му кипна като огън. Това искаше. Да, искаше точно това.
Гамът извади меча от ножницата и свисъкът му отекна в студения въздух.
Мъжът до него се усмихна.
— Е, с нас ли си, войнико?
— Да, приятелю.
Стигнаха до подножието на каменистата рампа и забавиха, за да стегнат плътно формацията — широкия клин, плъзнал нагоре по склона. Копитата мятаха искри по камъните.
Убийците на кучета все още не бяха подали сигнал за тревога.
„Глупци. Проспали са всичко това. А може би магия е притъпила звуците от подготовката ни. Ах, да. Нил и Недер. Те все още са там, на хребета оттатък падината.“
Ескадронният знаменосец беше на няколко коня вляво от Гамът. Той примижа към знамето учуден, че не го е виждал досега. В символите му имаше нещо хундрилско, колкото и да беше опърпано. Клан на Изгорените сълзи — което обясняваше древната броня, в която бяха облечени другарите му. Древна и полуизгнила. „Твърде дълго е стояла в сандъците — молци и други твари са я опоскали, но бронзът изглежда съвсем здрав, макар и поочукан и потъмнял. Ще си поговорим след това с командира им…“
Хладнокръвни преценки, докато конят му гордо биеше с копита редом до другите. Гамът погледна нагоре и видя билото. Вдигна високо дългия си меч и нададе дивашки вик.
Клинът се изсипа на билото и помете още неразбудилите се Убийци на кучета, свити в окопите си.
Крясъци от всички страни, странно приглушени и смътни. Шумове от битка, но изглеждаха сякаш цяла левга далече, понесени сякаш от вятъра. Гамът въртеше меча си, очите му срещаха очите на Убийците на кучета, виждаха ужаса, изписан в тях. Той виждаше как отварят уста да изреват, но звук не излизаше, все едно че пясъците поглъщаха всичко, попиваха звука така жадно, както кръвта.
Войнишките маси връхлитаха през окопите, черните мечове свистяха и посичаха. Рампата на изток беше завзета от конниците на Уик. Гамът зърна разветите знамена и се усмихна. „Враната. Мармота. Невестулката.“
От непроницаемо черното небе се спуснаха рояци пеперуди, запърхаха над труповете в окопите.
По рампата на запад засвяткаха морантски муниции и земята затътна от взривовете. Гамът видя сред блясъците им и тамошното клане — все едно че гледаше фреска: древни армии, вкопчени във вечната си битка.
Дошли бяха за Убийците на кучета. За онези, които бяха изклали невъоръжени малазанци, войници и граждани, упоритите и бягащите, отчаяните и безпомощните. Убийците на кучета, отдали душите си на измяната.
Битката продължаваше да кипи, но убийствено еднопосочна. Враговете не можеха да окажат никаква съпротива. Просто мряха в окопите или се опитваха да побегнат, но ги настигаха едва след няколко крачки. Пронизани от пики и копия. Отъпкани под тежките копита.
Гамът разбираше ужаса им. Виждаше със задоволство паническия страх по лицата им, докато сееше смърт редом с другарите си.
Вече чуваше песента на битката: издигаше се и пропадаше като вълни в каменист бряг, ала още не беше достигнала върха си — е, скоро щеше да дойде и той. „Скоро. Да, трябваше ни тази песен. Дълго я чакахме тази песен. Да почете делата ни. Нашата борба. Животът и смъртта ни. Трябваше ни този наш глас, за да могат духовете ни да тръгнат, все напред и напред.“
„Към битка.“
„Към война.“
„За да се вдигнат отново тези стени от изронени тухли и пясък. Да се опазят пресъхналите заливи и мъртвите градове, доскоро сияли с древните си сънища, мятали някога отражението на живота над топлото плитко море.“
„Дори и спомените трябва да се бранят.“
„Дори и спомените.“
Продължаваше да се бие рамо до рамо с мрачните воини около себе си — и започваше да ги обиква, тези силни и непоколебими мъже и жени, а когато най-сетне конникът с шлема на дракона дръпна юздите пред него, Гамът вдигна меча си за поздрав.
Ездачът отново се засмя. Вдигна облечената си в метал и оплискана с кръв ръка, забралото щракна — и се видя лицето на смугла жена, със смайващо сини очи, обкръжени от паяжината на пустинните бръчици.
— Още има! — извика Гамът, въпреки че и в неговите уши викът прозвуча някак далечен. — Има още врагове! Трябва да продължим!
Белите й зъби лъснаха и тя отново се засмя.
— Не и племената, приятелю! Те са ни Ближни. Тази битка приключи — утре призори други ще леят кръв. Ние тръгваме към брега, войнико — ще дойдеш ли с нас?
Долови в очите й нещо повече от любопитство.
— Да.
— Готов ли си да изоставиш приятелите си, Гамът Ул’Паран?
— За теб — да.
Усмивката й и смехът след нея пронизаха старческото му сърце.
Погледна за сетен път към другите две рампи. Всичко беше затихнало. Уикците на изток бяха продължили напред и над колоната им кръжеше самотна врана. Малазанците на запад се бяха оттеглили. И пеперудите ги нямаше. Час преди разсъмване в окопите на Убийците на кучета бяха останали само мъртъвците.
„Възмездие. Тя ще е доволна. Ще разбере и ще е доволна.“
„Както съм доволен аз.“
„Сбогом, адюнкта Тавори.“
Корик приседна бавно до него и погледна на северозапад, сякаш искаше да разбере какво е приковало вниманието му.
— Какво става? Какво гледаш, сержант?
Фидлър изтри очите си.
— Нищо… Нищо, което бих могъл да обясня.
— Утре заран май няма да видим бой, а?
Той извърна глава и погледна суровото лице на младия сети. Искаше му се да види нещо в него, макар и сам да не знаеше точно какво. След малко въздъхна и сви рамене.
— Славата на битката е само в гласа на барда, Корик, в словата на разказвача. Славата е за призраците и поетите. Това, което слушаш и за което мечтаеш, не е същото като живота, който живееш — замъглиш ли тази разлика, лошо те чака, момче.
— Ти си бил войник цял живот, сержант. Ако това не утолява някаква жажда у тебе, за какво си тук?
— Нямам отговор на това — призна Фидлър. — Може би бях призован.
— Оная песен, за която Ботъл каза, че чуваш ли?
— Да.
— Какво означава? Песента?
— Бързия Бен ще ти даде по-добър отговор, мисля. Но нещо отвътре непрекъснато ми шепне едно. Подпалвачите на мостове, момче, са се възнесли.
