Корик направи мълчаливия жест „да пази зло“ и се поотдръпна.
— Или мъртвите поне. Останалите от нас… само се скатаваме. Тук, в света на смъртните.
— Значи очакваш скоро да умреш?
— Не бързам чак толкова — изсумтя Фидлър.
— Добре. Щото си ни харесваш, сержант.
Младежът стана и се отдалечи, а Фидлър отново се загледа към далечния оазис. „Благодаря за това, младок.“ Присви очи, но тъмнината си остана непроницаема. Нещо ставаше там. „Все едно, че… все едно, че се бият приятели. Почти дочувам шумове от битка. Почти.“
Изведнъж два воя раздраха нощта.
Фидлър скочи.
— Дъх на Гуглата!
— Богове, какво беше това?! — извика Смайлс.
„Не. Не е възможно. Но…“
И мракът над оазиса се раздвижи.
Редицата конници спря пред тях сред вихрушки от прах, конете тъпчеха на място и мятаха глави, разтреперани от страх.
Леоман вдигна ръка да спре отряда си, после даде знак на Коураб да го последва.
Маток кимна за поздрав.
— Липсваше ни, Леоман…
— Шаманът ми изпадна в несвяст — прекъсна го Леоман. — Предпочете забравата пред ужаса. Какво става в оазиса, Маток?
— Рараку се пробуди. Вдигнали са се духове. Спомените на самата Свята пустиня.
— И кой е техният враг?
Маток поклати глава.
— Измяна след измяна, Леоман. Изтеглих воините си от оазиса и ги поставих между Ша’ик и малазанците. Всичко останало е потънало в хаос…
— Не ми отговори.
— Боя се, че битката вече е изгубена…
— Ша’ик?
— Книгата е с мен. Заклел съм се да я опазя.
Леоман се намръщи.
Коураб погледна на североизток. Оазисът беше потънал в свръхестествен мрак и този мрак сякаш кипеше от живот, пълен бе сякаш с живи същества, крилати сенки и призрачни демони. Стори му се, че вижда по земята пълчища от воини, и потръпна.
— Към Ю’Гатан ли? — попита Леоман.
Маток кимна.
— С моето племе за ескорт. Оставям близо девет хиляди пустинни воини на твое разположение. Командвай ги…
Но Леоман поклати глава.
— Тази битка да остане за Убийците на кучета, Маток. За мен не остана избор. Нямам време да променя тактиката ни. Позициите са установени — много изчака тя. Не ми отговори, Маток. Какво става с Ша’ик?
— Богинята още я държи — отвърна бойният главатар. — Дори убийците на Корболо Дом не могат да се доберат до нея.
— Напанецът трябва да е знаел какво може да се случи — измърмори Леоман. — И затова е замислил… нещо друго.
Маток поклати глава.
— Сърцето ми се скъса тази нощ, приятелю.
Леоман погледа мълчаливо стария воин и кимна.
— Ще се видим в Ю’Гатан, Маток.
— Отиваш при Ша’ик?
— Трябва.
— Кажи й…
— Да.
Маток кимна, без да трие сълзите, лъснали по набръчканото му лице. Изведнъж вдигна глава.
— Дрижна някога беше наш, Леоман. На племената на тази пустиня. Пророчествата на Книгата са съшити върху много по-стара кожа. Книгата всъщност не е нищо повече от история, разказ за преживени апокалиптични събития — не за бъдещи…
— Знам, приятелю. Пази добре Книгата и върви в мир.
Маток обърна коня си на запад, махна сърдито с ръка и конниците му поеха след него в сумрака.
Леоман дълго гледа след тях.
Два воя раздраха нощта.
Коураб видя как командирът му изведнъж оголи зъби и се взря в тъмното. „Също като двата звяра, които скоро ще срещнем. Духове на пъкъла, какво ли ни чака?“
— На оръжие! — изръмжа Леоман.
Ескадронът тръгна с грохот по черния път, по който Коураб бе преминал вече безброй пъти.
Колкото повече се приближаваха към оазиса, толкова по-приглушен ставаше тропотът на копитата, сякаш тъмнината поглъщаше всички звуци. Двата воя не се повториха и Коураб взе да се чуди дали не им се бяха причули. „Може пък да не е било от гърло на живо същество. Илюзия. Вик, който да накара всички да замръзнат…“
Авангардът навлезе в дефилето и изведнъж от ездачите и конете щръкнаха метални стрели. Крясъци, падащи войници, залитащи коне. Някъде назад по колоната закънтяха мечове и щитове.
„Убийците на кучета!“
Коураб успя някак да се измъкне с коня си на чисто. Някой затича към него отляво, той изкрещя и вдигна меча си.
— Аз съм, проклет да си!
— Леоман!
Конят на командира му беше рухнал под него. Леоман протегна ръка.
Коураб я сграбчи и го дръпна на задницата на коня.
„Бягай, Билан! Бягай!“
През ниския зид се спуснаха конници в черна броня, размахали тежки брадви.
Бързия Бен извика изненадано и залегна по очи.
Калам изруга и го последва — вързаният Корболо Дом се тръсна върху раменете му. Калам се присви до чародея, а копитата над тях засвяткаха и засипаха дъжд от пясък и хоросан.
След няколко мига тежката конница ги подмина.
Калам избута напанеца от гърба си, обърна се настрана и изгледа сърдито Бързия Бен.
— Кои бяха тия кучи синове, в името на Гуглата?
— Я дай да полежим още малко тук — измърмори магьосникът и избърса пясъка от очите си. — Рараку е отприщила духовете си…
— Тия ли пеят? Гласовете още кънтят в главата ми…
— И в моята, приятел. Я ми кажи, да си разговарял наскоро със Сънебродника на Танно?
— Какво? Не. Защо?
— Защото чуваш точно това. Ако беше песен, създадена за тия древни духове, дето ги виждаме, нямаше да я чуваме. Всъщност нямаше да чуваме нищо май. И щяхме да сме накълцани на кайма. Калам, песента на Танно е за Подпалвачите на мостове.
„Какво?“
— Чудиш се за причината и следствието, нали? Един Сънебродник на Танно е откраднал нашата история и я е превърнал в песен — но за да има тази песен ефект, трябваше Подпалвачите на мостове да умрат.
