— Вярно — продължи гласът и Калам знаеше, че обгореното от киселина лице се усмихва, — но не сме се разобичали с компанията, с която съм… отново. Мислех, че виждам за последно всеки проклетник от тях… и теб. Е, все едно. Трябва ни достъп вътре, нали? Значи ще ги поразсеем малко. Дай ни петдесет секунди… до толкова и ти можеш да броиш, капрал.
Ръката се отдръпна и Калам Мекхар вдиша дълбоко. „Какво, в името на Гуглата, става тук? Проклетият капитан отиде с ренегатите. Намериха тялото му в град Малаз на заранта след убийствата… или нещо, което поне приличаше на неговото тяло…“
Погледът му отново се съсредоточи върху командната шатра.
После зад нея в нощта прокънтя писък, последван от яркия блясък и грохота на морантски муниции.
Стражите се разбягаха.
Калам напъха единия арбалет в колана си и извади дългия нож отатарал. Изчака, докато останаха само двама от Убийците на кучета, вдясно от входа и обърнати към атаката — където крясъците деряха въздуха, предизвикани толкова от болка, колкото и от ужас — и затича напред.
Вдигна арбалета в лявата си ръка. Откатът разтърси костите му до рамото. Стрелата се заби в гърба на по-далечния страж. Дългият нож се заби в по-близкия, между бронзовите пластини на бронята, разкъса мускулите, хлъзна се между ребрата и прониза сърцето.
Калам измъкна ножа и се втурна към входа.
Преградите наоколо се сринаха.
На самия праг презареди арбалета и го намести в китката си, под широкия ръкав. Същото направи и с другия.
В залата пред него имаше само един човек — убиец със сив халат и два извити ножа кетра в ръцете. Извъртя се към него и приклекна. Лицето му под качулката беше безизразно, смугло и татуирано по обичая на Пардю, спиралите на татуировката — прекъснати от много по-тежкия знак, дамгосан на челото му — Ястребовия нокът.
Убиецът в сиво изведнъж се усмихна.
— Калам Мекхар. Вярвам, че ме помниш.
В отговор Калам извади втория си нож и атакува.
Остриетата издрънчаха едно в друго и засъскаха, разлетяха се искри и Пардю отстъпи две крачки, после отскочи надясно и запристъпва на една страна, за да спечели пространство. Калам продължи натиска и принуди Ястребовия нокът да остане в защита.
Противникът му боравеше добре с тежките ножове, а и притежаваше и бързина и сила. Остриетата на Калам посрещаха ударите. Сивият убиец явно искаше да прекърши по-тънките му оръжия и колкото и здрави да бяха, острите ръбове се нащърбиха.
Освен това Калам разбираше, че времето му изтича. Разсейващата атака отвън не беше спряла, но наред с пукота, който цепеше въздуха, в обратна посока вече изригваха оглушителни вълни магия. Каквито и да бяха отделенията, нападнали Убийците на кучета — живи хора или призраци, — маговете отвръщаха.
„Още по-лошото е, че този Ястребов нокът не влезе тук сам.“
Изведнъж Калам промени стойката си, изпъна ножа в лявата си ръка, а дясната прибра назад. Поведе с острието напред, избягвайки париранията, и започна постепенно да прибира лявата ръка, от рамото надолу. Съвсем леко извъртане, така че да прибере предния крак…
И Пардю скъси разстоянието с една стъпка.
Дясната ръка на Калам се стрелна светкавично напред, покрай двата ножа кетра; едновременно той замахна високо и с лявата.
Пардю изпъна напред двата ножа, за да парира и да прихване забиването.
Калам пристъпи още крачка напред, удари с дългия нож в дясната си ръка отстрани и прободе мъжа в корема.
Острието се вряза до гръбнака, плиснаха черва и мръсна течност. Острието излезе от другата страна.
От парирането ножът в лявата му ръка изхвърча настрани.
Ястребовият нокът се преви.
Калам се наведе над него и изръмжа:
— Не. Не те помня.
Изтръгна ножа и остави противника си да се свлече на чергите на пода.
— Какъв срам — чу се глас откъм задната стена.
Калам бавно се обърна.
— Камъст Релой. Тебе търсех.
Висшият маг се усмихна. Другите двама Ястреби стояха от двете му страни, единият държеше втория нож на Калам и го оглеждаше с любопитство.
— Очаквахме удар на Нокти — каза замислено Камъст Релой. — Макар да признавам, че атаката на отдавна мъртви духове не влизаше в очакванията ни. Тук е Рараку, нали разбираш. Тази проклета земя се… пробужда. Е, все едно. Скоро ще настъпи… тишина.
— Тоя държи отатаралско оръжие — рече убиецът вдясно на Камъст.
Калам погледна оцапания с кръв нож в дясната си ръка.
— А, това ли? Ами, да.
Висшият маг въздъхна.
— Тогава се оправете с него по, ъъъ, обичайния начин. Двамата ще стигнете ли?
Онзи, който беше взел ножа, го хвърли зад себе си и кимна.
— Видяхме. Има стил. Срещу всеки от нас поотделно ще я закъсаме. Но срещу двамата?
Калам беше съгласен с преценката му. Отстъпи назад и прибра оръжието.
— Май е прав.
С другата си ръка извади жълъда и го хвърли на пода. Тримата се присвиха, щом той подскочи и се затъркаля към тях. Безвредното топче спря в краката им.
Единият Ястребов нокът изсумтя и го подритна.
После двамата убийци пристъпиха напред и ножовете им блеснаха.
Калам вдигна ръце и завъртя китките си.
Двамата изпъшкаха и рухнаха, пронизани от стрелите.
— Много нехайно — измърмори Калам.
Камъст изкрещя и отприщи лабиринта си.
Вълната магия, която порази Висшия маг, го завари съвсем неподготвен, връхлетя го отстрани. Гибелната й мощ се стегна около него като кипнала паяжина от черни пламъци.
Викът му се усили. След това Камъст Релой се просна на пода и се загърчи, а магията заоблизва обгореното му тяло.
Оттам, където преди няколко мига Ястребовият нокът беше изритал жълъда, изникна фигура и се надвеси над Камъст Релой.
— Най-много ни дразни измяната — прошепна непознатият над издъхващия маг. — Винаги й отвръщаме. Винаги.
Калам прибра втория си нож, без да откъсва очи от спуснатото платнище на задната стена.
— Той е там. — Замълча и се ухили широко. — Радвам се, че те виждам, Бързак.
Бързия Бен го погледна през рамо и кимна.
Чародеят се бе състарил, забеляза Калам. Беше се съсухрил. „Белези, врязани не по кожата, а в сърцето. Подозирам, че няма да ми разкаже приятни неща, когато всичко това свърши.“
— Имаш ли нещо общо с отвличащата атака отвън? — попита той.
— Не. И Гуглата няма, макар че е тука кучият му син. От Рараку е всичко това.
— Така каза и Камъст, не че ви разбирам.
— Ще ти обясня по-късно, приятелю — рече Бързия Бен и се изправи. Обърна се към черното платнище на входа. — Мисля, че оная вещица Хенарас е с него. Зад по-силните прегради, издигнати от Камъст Релой.
Калам пристъпи към входа, вдигна ножа отатарал и изръмжа:
