конете.
Каменната лавина, предизвикана от Карса, като че ли беше разчистила пътя чак до каменната тераса, където реката се събираше, преди да се хвърли в долината. Воините се спуснаха още хиляда крачки. Грохотът на водата отляво се усилваше, отекваше все по-гръмко в назъбените скали отдясно. С всяка стъпка сумракът около тях се сгъстяваше.
Над терасата властваше бледа призрачна светлина, накъсана от непроницаеми пелени мъгла. Костите се изравниха в нещо като под, изникващ от скалната стена, за да продължи под реката, която вече тътнеше, гигантска и чудовищна, на двайсетина крачки вляво от двамата.
Конете трябваше да отдъхнат. Карса погледа тръгналия към реката Байрот, после се обърна към Делъм, който се беше свил сред разтрепераните кучета. Смътното сияние, излъчващо се от костите, сякаш носеше със себе си неестествено мразовито дихание. Гледката бе някак странно безцветна, мъртва. Дори неизмеримата мощ на стичащата се вода изглеждаше безжизнена.
Байрот се върна.
— Главатарю, тези кости… Продължават под водата до другия бряг. На дълбочина почти колкото ръста ми, докъдето можах да видя. Десетки хиляди са умрели, за да се направи това. Десетки пъти по десетки хиляди. Цялото корито…
— Достатъчно отдъхнахме, Байрот Гилд. Отгоре се свличат камъни — или стражът се спуска, или ще има ново свлачище, за да зарови онова, което открихме. Много такива свлачища трябва да има, защото тия от равнините са се изкачили оттук, а това е било само преди няколко дни. Но ние заварихме склона отново заровен.
На лицето на Байрот се изписа тревога и той хвърли поглед през рамо към плоските камъчета, хлъзгащи се от пътеката над тях. Бяха повече, отколкото допреди миг.
Поведоха конете към ръба на терасата. Склонът бе твърде стръмен, за да задържи свлачище, стъпалата се виеха надолу, докъдето стигаше поглед. Конете се запънаха.
— Много ще сме уязвими по този път, Карса Орлонг.
— Бяхме уязвими по целия път дотук, Байрот Гилд. Онзи зад нас вече изтърва най-добрата си възможност. Точно затова съм убеден, че сме го задминали и че камъните, които сега падат отгоре, предвещават поредното свлачище и нищо друго.
И Карса поведе Хавок надолу.
След трийсетина крачки чуха отгоре смътен тътен, по-дълбок от рева на реката. Към тях се понесе порой камъни, ала мина встрани. Последва го дъжд от кал.
Продължаваха все надолу и надолу, докато умората не се просмука в крайниците им. Мъглите като че ли оредяха, но може би беше само защото очите им привикваха към сумрака. Колелата на слънцето и звездите минаваха над тях невидими и невиждащи. Единствените средства, с които можеха да измерят времето, бяха гладът и умората. Спиране нямаше да има, докато спускането не свършеше. Карса беше изгубил броя на завоите надолу и надолу — онова, което приличаше на хиляда крачки, се оказа много повече. Реката до тях все така ревеше в облаците мъгла, скриващи долината под тях и небето над главите им. Светът се беше стеснил до безкрайните костени стъпала под кожените им обуща.
Стигнаха до още една тераса и костите изчезнаха под мляскаща под нозете им кал и туфи яркозелена трева. Земята беше осеяна с нападали клони, обрасли с мъх. Мъглите скриваха всичко.
Най-сетне изведоха конете на равно и те замятаха глави. Делъм и псетата се скупчиха встрани, мокри и разтреперани.
— Смутен съм, главатарю — каза Байрот.
Карса се намръщи. Краката му трепереха и не можеше да го скрие.
— Защо, Байрот Гилд? Приключихме. Спуснахме се по Прохода на костите.
— Така си е. — Байрот се окашля. — Но скоро пак ще трябва да дойдем тук. Да се катерим нагоре.
Карса кимна замислено.
— Мислил съм за това, Байрот Гилд. Низините възвиват около нашето плато. Има и други проходи, право на юг от нашите уридски земи… трябва да има, инак народът от равнините никога нямаше да се появи между нас. Пътят ни обратно ще ни отведе покрай масива, на запад, и ще ги намерим тия скрити проходи.
— През територии на равнинците през цялото време! Та ние сме само двама, Карса Орлонг! Набег срещу някоя ферма до Силвърлейк е едно, но да поведем война с цяло племе е безумие! Ще ни гонят и преследват по целия път… невъзможно е!
— Ще ни гонят и преследват? — Карса се изсмя. — Какво ново има в това? Хайде, Байрот Гилд, трябва да стигнем някъде на сухо, по-далече от тази река. Ей там, наляво, виждам върхове на дървета. Ще напалим огън. Ще си спомним какво е да се сгрееш и коремът ти да е пълен.
Склонът, заровен под мъхове, лишеи и тучна черна пръст, ги изведе до гора от стари секвои и кедри. Небето отгоре се оголваше на сини кръпки, сред които тук-там проблясваха лъчите на слънцето. След като навлязоха в гората, мъглата изтъня до влажна пелена. Замириса на гнило дърво. Продължиха още петдесетина крачки и излязоха на огряна от слънцето поляна, с рухнал на земята кедър. В златистия въздух танцуваха пеперуди. Под грамадната плетеница на корените се виждаше скалата, в която бе расло дървото. Камъните бяха сухи, затоплени от слънцето.
Карса започна да развързва торбите с храна, а Байрот се зае да събере сухи клони от падналия кедър. Делъм си намери обрасло с мъх място, затоплено от слънцето, и се сгуши да подремне. Карса помисли дали да не му смъкне влажните дрехи, но като видя как останалите от глутницата се скупчиха около него, сви рамене и продължи да разтоварва конете.
Скоро дрехите им висяха на корените до огъня. Двамата воини седяха голи на камъка и студът бавно напускаше мускулите и кокалите им.
— В другия край на тази долина реката се разширява и оформя плоско корито, преди да стигне езерото — заговори Карса. — Страната, на която сме, е южната. Близо до устието има скална издатина, която ще скрие гледката ни вдясно. Веднага след нея, на южния бряг на езерото, има ферма на хора от равнината. Много сме близо дотам, Байрот Гилд.
Воинът разкърши рамене.
— Кажи ми, че ще нападнем денем, главатарю. Много я намразих тази тъмнина. Проходът на костите съсухри сърцето ми.
— Денем ще е, Байрот Гилд. — Карса реши да пренебрегне последните думи на Байрот, защото от тях нещо в душата му потръпна и остави горчив вкус в устата му. — Децата ще се трудят по нивите и няма да могат да стигнат навреме до твърдината на къщата. Ще ги връхлетим и ще познаят ужас и отчаяние.
— Това ми харесва, главатарю.
Гората от секвои и кедри загръщаше цялата долина — нямаше никакви поляни и сечища. Малко дивеч се намираше под гъстия дървесен покров и дните отминаваха в сивкав полумрак. Запасите на двамата теблори бързо се стапяха, конете измършавяваха от оскъдната паша синкави листа, мъх и горчиви лози, кучетата се примиряваха с глог и горски буболечки.
На четвъртия ден към обед долината се стесни и се принудиха да продължат още по-близо до реката. Вървенето през гъстия лес, далече от единствената пътека покрай речния бряг, им беше гарантирало, че ще останат незабелязани, но сега най-сетне се приближаваха към Силвърлейк.
На свечеряване стигнаха до устието. Звездното колело се пробуждаше в небето над тях. По пътеката покрай осеяния с канари бряг личаха следи от скорошно преминаване. Водеха на северозапад, но нямаше знаци, които да говорят, че някой се е върнал обратно. Въздухът беше хладен. Широка ивица пясък и чакъл оформяше отрупан с наноси остров там, където реката се вливаше в езерото. Над водата бяха надвиснали пелени мъгла и далечните езерни брегове на север и изток едва се виждаха. Планините се спускаха ниско, сякаш коленичеха пред разлюлените от вятъра вълни.
Карса и Байрот спряха за почивка. Тази нощ огън нямаше да се пали.
— Онези дири — заговори Байрот. — Те са на воините от равнината, дето ги изби. Какво ли искаха да направят в пещерата, дето беше затворен демонът?
Карса сви пренебрежително рамене.
— Сигурно са искали да го освободят.
