— Едва ли, Карса Орлонг. Чародейството, с което те нападнаха, имаше божествен аспект. Мисля, че бяха дошли да почетат демона, или навярно душата му може да се извлича от тялото, като е с Ликовете. За равнинния народ пещерата сигурно е прорицалище, дори обиталище на техния бог.
Карса изгледа продължително спътника си и рече:
— Отрова има в думите ти, Байрот Гилд. Демонът не беше бог. Беше затворник под камъка. Ликовете в Скалата са истински богове. Сравнение не може да се прави.
Веждите на Байрот се вдигнаха.
— Аз не правя сравнение, Карса Орлонг. Равнинците са глупави същества, а Теблор не са. Тия от низината са деца и са податливи на самозаблуда. Защо да не го почитат онзи демон? Кажи ми, усети ли живо присъствие в магията, когато те удари?
Карса помисли.
— Имаше… нещо. Драскаше, съскаше и плюеше. Отблъснах го и то избяга. Тъй че не беше силата на демона.
— Не беше, защото тя се махна. Може да са почитали камъка, който я беше затиснал — в него също имаше магия.
— Но не жива, Байрот Гилд. Не хващам дирята на мислите ти и тези безсмислени думи взеха да ми омръзват.
— Мисля, че кокалите в Прохода на костите са на народа, който е затворил демона — настоя Байрот. — И точно това ме тревожи, Карса Орлонг, защото костите бяха също като на равнинните хора — по-здрави, да, но все пак като на деца. Всъщност равнинното племе може да са потомци на онзи древен народ.
— Какво от това? — Карса стана. — Не искам да слушам повече. Сега единствената ни задача е да си починем, да станем по изгрев-слънце и да си приготвим оръжията. Утре избиваме деца.
Тръгна към конете, вързани под дърветата. Делъм седеше сред кучетата, прегърнал трикраката самка на Захапката. Едната му ръка я галеше унесено по главата. Карса го погледа малко, въздъхна и се обърна да си приготви постелята.
Ромонът на реката беше единственият звук. Звездното колело се търкаляше по небето. Някъде през нощта вятърът смени посоката си и донесе миризма на дим и добитък, а също и далечен кучешки лай. Карса лежеше буден на дебелия мъх и се молеше на Уругал дано вятърът призори да не се обърне. Във фермите в равнината винаги имаше кучета — гледаха ги по същата причина като в племето на Теблор: заради острия им слух и чувствителното обоняние, та да известяват бързо за появата на непознати. Но тези щяха да са от равнинната порода — по-дребни от теблорската. Захапката и глутницата му бързо щяха да се справят с тях. И предупреждаване нямаше да има… стига вятърът да не се променеше.
Чу как Байрот стана и тръгна към спящите псета.
Обърна глава и видя, че Байрот е коленичил до Делъм. Кучетата гледаха с любопитство как го гали по челото и страните.
Карса със закъснение осъзна на какво е свидетел. Байрот рисуваше на лицето на Делъм бойната маска — с черно, сиво и бяло, цветовете на Урид. Бойната маска се пазеше за воини, които съзнателно избират смъртта; възвестяваше, че мечът няма повече да се прибере в ножницата. Но беше ритуал, който по традиция се полагаше на състарени воини, избрали да тръгнат в последен набег и по тази начин да избегнат смъртта със слама, полепнала по гърба. Карса се надигна.
И да беше усетил приближаването му, Байрот не го показа с нищо. По широкото му обрулено лице се стичаха сълзи. Делъм лежеше замрял и се взираше в него с широко отворени, немигащи очи.
— Той не разбира, но аз разбирам — изръмжа Карса. — Байрот Гилд, ти позориш всеки уридски воин, който е носил бойната маска.
— Нима, Карса Орлонг? Престарелите воини, тръгнали на последната си битка — нищо славно няма в деянието им, нищо славно няма в тяхната бойна маска. Сляп си, ако си въобразяваш нещо друго. Боята не скрива нищо — отчаянието си остава неприкрито в очите им. Стигнали са до заника на живота си и са открили, че този живот е бил безсмислен. Точно това осъзнаване ги пропъжда от селото, кара ги да подирят бърза смърт. — Байрот приключи с черната боя и се зае с бялата: размаза я с три пръста по широкото чело на Делъм. — Погледни в очите на нашия приятел, Карса Орлонг. Вгледай се внимателно.
— Нищо не виждам — промълви Карса, стъписан от думите на Байрот.
— Делъм вижда същото, главатарю. Взира се в… нищото. Ала за разлика от теб, не извръща очи. За разлика от теб, го вижда с пълно разбиране. Вижда го и е ужасен.
— Говориш безсмислици, Байрот Гилд.
— Не. Двамата с теб сме Теблор. Воини сме. Не можем да предложим утеха на Делъм, затова той се е вкопчил в това псе, в звяра, в чиито очи се чете мъка. Защото сега той търси утеха. Всъщност това е единственото, което търси. Защо му дарявам бойната маска ли? Днес той ще умре, Карса Орлонг, и това може би ще му донесе достатъчна утеха. Моля се на Уругал да е така.
Карса погледна небето и каза:
— Колелото почти се е претърколило. Трябва да се приготвяме.
— Почти приключих, главатарю.
Докато Карса натриваше кръвно масло в острието на дървения си меч, конете се размърдаха. Кучетата вече бяха станали и пристъпваха неспокойно. Байрот привърши с маската на лицето на Делъм и също почна да приготвя оръжията си. Трикраката кучка зарита в ръцете на Делъм, за да се освободи, и той я притисна още по-силно към гърдите си, но тихото ръмжене на Захапката го накара да изхлипа и да я пусне.
Карса нахлузи кожената броня на гърдите, врата и краката на Хавок. Обърна се и видя, че Байрот вече е яхнал коня си. Конят на Делъм също беше с бойна сбруя, но без юзда. Животните трепереха.
— Описанията на дядо ти бяха безпогрешни дотук, главатарю. Кажи ми как изглежда фермата.
— Дървена къща, голяма колкото уридските, с горен етаж под стръмен покрив. Тежки кепенци с отвори за стрелба с лък, здрава, бързо залостваща се врата, всъщност две, отпред и отзад. Има три пристройки. Далечната до къщата прислонява добитъка. Другата е паянтова, а последната е от кирпич и сигурно е била първият им дом, преди да построят дървената къща. На брега на езерото има пристан, с колове за връзване на лодките. Има и оградено място за дребните коне от равнината.
Байрот се беше намръщил.
— Главатарю, колко поколения равнинци са се изредили след набега на Палк?
Карса се метна на гърба на Хавок и сви рамене.
— Колкото — толкова. Готов ли си, Байрот Гилд?
— Води ме, главатарю.
Карса подкара Хавок по пътеката покрай реката. Устието се падаше вляво. От дясната му страна се издигаше висока груба скална грамада, обрасла отгоре с дървета и килната към езерния бряг. Между езерото и скалния масив се извиваше широк бряг, осеян с едри кръгли камъни.
Вятърът не се беше променил. Въздухът миришеше на пушек и тор. Кучетата на фермата мълчаха.
Карса извади меча си и го тикна пред ноздрите на Хавок. Конят вирна глава. От ходом — в тръс по каменистия бряг; езерото им беше отляво, скалната стена се плъзгаше вдясно. Чу зад себе си коня на Байрот: копитата чаткаха по камъните, още по-назад чу ръмженето на кучетата. Конят на Делъм забави ход, за да тича редом с доскорошния си господар.
Щом подминеха скалата, щяха да завият надясно и след няколко мига щяха да връхлетят върху нищо неподозиращите деца във фермата.
От тръс — в галоп.
Скалната скала изчезна и пред тях се ширнаха ниви.
От галоп — в щурм.
Фермата — почернели от сажди и пушек развалини, едва видими през високите редове царевица… и точно зад нея имаше град, проснал се покрай езерния бряг чак до планинското подножие.
Високи каменни сгради, каменни стълбове и дървени кейове, с лодки и кораби, струпани покрай брега. Каменен зид обкръжаваше повечето постройки, висок може би колкото ръста на човек от равнината. Главен път, с врата, с ниски кули с плоски покриви от двете страни. Дим се издигаше на гъста пелена над каменните плочи на покривите.
По кулите имаше стражи.
Десетки, стотици равнинци — повече, отколкото можеше да преброи — хукнаха през полята, щом от
