натисна вратата с рамо.
— Ти ли си? — чу се гласът на Шурк от тъмното вътре.
— Ами да — отвърна Бъг. — Аз съм.
— Лъжец. Ти не си ти, ти си Бъг. Къде е Техол? Трябва да говоря с Техол.
— Неразположен е — отвърна Бъг, избута вратата, колкото да може да влезе, взе фенера и се промъкна вътре.
— Къде е Харлест?
— В саркофага.
Огромният каменен ковчег нямаше капак. Бъг се приближи и надникна вътре.
— Какво правиш, Харлест? — Остави фенера на дебелия ръб.
— Бившият му обитател е бил висок. Много висок. Здрасти, Бъг. Какво правя ли? Ами, лежа си.
— Това го виждам. Но защо?
— Няма столове.
Бъг се обърна към Шурк Елале.
— Къде са диамантите?
— Ето ги. Намери ли това, което търсех?
— Да. Прилична цена, повечето ти богатство остава непокътнато.
— Техол може да вземе каквото е останало в кутията. Приходите си от бардака ще задържа.
— Сигурна ли си, че не искаш процент от това, Шурк? Техол ще е доволен и на петдесет процента. В края на краищата рискът беше твой.
— Не. Аз съм крадец. Винаги мога да си намеря още.
Бъг огледа гробницата.
— Това ще ви устрои ли за известно време?
— Не виждам защо не. Поне е сухо. И тихо, повечето време. Но имам нужда от Ублала Пунг.
Гласът на Харлест отекна от саркофага:
— А аз искам остри зъби и нокти. Шурк каза, че можете да направите това за мен.
— Вече се работи по въпроса, Харлест.
— Искам да съм страшен. Важно е да съм страшен. Упражнявам съскане и ръмжене.
— Нямай грижа — отвърна Бъг. — Ще си наистина страшен. Все едно, аз трябва да си ходя, че…
— Не толкова бързо — прекъсна го Шурк. — Разчу ли се вече за обира в имението на Джерун Еберикт?
— Не. Не е изненадващо, като си помислиш. Немрящият брат на Джерун изчезва в същата нощ, когато някакъв гигант пребива повечето от стражата. Като оставим това настрана, какво друго е сигурно? Смяташ ли, че някой наистина ще се опита да влезе в пазения с магия кабинет на Джерун?
— Ако ям човешка плът — каза Харлест, — тя ще гние в стомаха ми, нали? Това значи, че ще воня. Харесва ми. Обичам да си мисля за такива неща. Мирисът на съдбата.
— На какво? Шурк, те вероятно не знаят, че са били ограбени. А и да знаеха, няма да предприемат никакъв ход, преди господарят им да се върне.
— Май си прав. Все едно, гледай да ми пратиш Ублала Пунг. Кажи му, че ми липсва. Той и неговият…
— Добре, Шурк. Обещавам. Нещо друго?
— Не знам — отвърна тя. — Чакай да помисля.
Бъг зачака.
— О, да — рече тя след малко. — Какво знаеш за тези гробници? Някога тук е имало труп, в саркофага.
— Как можеш да си сигурна?
Безжизнените й очи се приковаха в неговите.
— Ние усещаме.
— О, ясно.
— Та какво знаеш?
— Не много. Езикът на вратата е на изчезнал народ, известен като Форкрул Ассаил, който колективно е персонифициран в нашите Оси като персонаж, когото наричаме Блудния. Гробниците са били построени за друг изчезнал народ, Джагът, които ние признаваме в Крепостта, която наричаме Крепостта на Лед. Преградите е трябвало да предотвратят усилията на друг народ, Т’лан Имасс, които са били заклети врагове на Джагът. Т’лан Имасс са преследвали Джагът най-безмилостно, дори и онези, които избрали да отстъпят мястото си в света — въпросните индивиди избрали нещо, което много наподобява смърт. Техните души трябвало да отпътуват в Крепостта им, оставяйки зад себе си плътта, положена в гробници като тази. Това обаче не било достатъчно за Т’лан Имасс. Все едно, Форкрул Ассаил приели ролята на безпристрастни арбитри в конфликта и в повечето случаи намесата им се свеждала само до това. Като оставим всичко това — сви рамене Бъг, — нямам какво да кажа повече.
Докато траеше монологът на Бъг, Харлест Еберикт бавно се беше надигнал и сега се беше вторачил в слугата. Шурк Елале беше съвсем неподвижна, каквито често са мъртъвците. После каза:
— Имам друг въпрос.
— Давай.
— Това знание обичайно ли е сред слугите?
— Не, доколкото знам, Шурк. Просто с времето събирам разни неща оттук-оттам.
— Неща, които не е събрал нито един схолар? Или просто си измисляш, докато говориш?
— Старая се да избягвам пълната измислица.
— И успяваш ли?
— Не винаги.
— Я по-добре си върви, Бъг.
— Да, по-добре ще е. Ще кажа на Ублала да те навести тази нощ.
— Трябва ли? — попита Харлест. — Не съм от воайорския тип…
— Лъжец — възмути се Шурк. — Разбира се, че си.
— Добре, значи лъжа. Полезна лъжа, ще си я запазя.
— Тази позиция е незащитима…
— Доста надуто твърдение, точно от теб, особено като знаем какво се каниш да правиш тази нощ…
Бъг взе фенера и бавно тръгна по обратния път. Спорът зад гърба му продължаваше. Затвори вратата, изтупа прахта от дланите си и се върна при стълбата.
Щом се качи в кантората, намести плочата, взе скиците си и се запъти към най-новия строеж. Последната придобивка на „Конструкции Бъг“ бе някогашно училище, внушително и запазено само за деца на най-богатите граждани на Ледерас. Осигуряваха се жилища, с което се получаваше типичното и много популярно, наподобяващо затвор учебно заведение. Каквито и травмиращи неща да се преподаваха в това училище-затвор, на тях бе сложен край, когато, по време на една особено влажна пролет, стените на мазето се сринаха в яз от тиня и предимно детски кости. Подът на главната зала за събрания потъна по време на ученическо събрание и погреба и деца, и учители в огромна яма, пълна с черна гниеща кал, в която се удавиха една трета, а телата на половината от тях така и не бяха извадени. Вината бе приписана на калпавия строеж и стана голям скандал.
След това събитие отпреди петнайсет години изоставената сграда беше празна, обитавана според слуховете от призраците на разгневени инспектори и объркани надзиратели.
Цената на покупката бе съвсем скромна.
Горните етажи над главната зала за събрания бяха структурно компрометирани и първата задача на Бъг бе да ръководи инсталирането на укрепвания, преди работните групи да могат да разкопаят ямата до пода на мазето. След като подът беше разкрит — а купчините кости отнесени в гробищата, — точно под него се изкопаха шахти, през пластове глина и пясък до дебелия пласт чакъл. Изляха цимент и поставиха кръгове от вертикални железни пръти, след което набиха редуващи се пластове чакъл и цимент до половината дълбочина на шахтите. След това спуснаха колони от варовик, с пробити основи, за да поемат стърчащите железни пръти. Оттам нагоре се продължи с нормалната строителна практика. Колони, контрафорси, фалшиви сводове, все обичайните техники, към които Бъг не прояви особен интерес.
