Блудния е разположен в центъра на нещата. Глутницата се приближава, а Оформителя се е превърнал в химера. Празната крепост — вижда се много добре — е станала неясна, смътна. Всяка плоча. Зад Празния трон стои сянка. И виж, Спасителя и Предателя, те са се слели. Те са едно и също. Как е възможно това? Странстващ рицар, Господарка, Пазач и Пешак, замъглени в загадъчно движение. Изплашен съм, Финад.
— Цеда, имате ли някаква вест от делегацията?
— Делегацията ли? Не. От момента на пристигането им в селото на краля-магьосник всякакви връзки с тях се прекъснаха. Блокирани от едурска магия, от вид, който досега не сме виждали. Много тревожни неща има тук. Много.
— Май трябва вече да тръгвам, Цеда. Докато още е светло.
— Съгласен. Но се върнете да ми кажете какво сте открили.
— Разбира се.
Пътеката, водеща към кариерите, се катереше на зигзаг към дълбея на склона на хълма. Шубраците от двете страни бяха засипани с бяла прах. В полумрака между дърветата врещяха кози.
Бъг спря да избърше влажната прах от челото си, после продължи.
Малко по-рано покрай него бяха минали два фургона, пълни с каменари, и от обезсърчения майстор дойде вестта, че отказват да работят повече на кариерата, поне докато положението не се оправи.
По невнимание се беше разтворила кухина, в която се оказало, че отпреди много, много време е било затворено някакво странно същество. Трима от каменарите били завлечени в дупката и писъците им не продължили дълго. Не по-добра съдба сполетяла и наетия некромант.
Бъг стигна до дълбея, спря и погледна в ямата на кариерата. Варовиковите й стени бяха изсечени дълбоко. Устието на разтворилата се кухина едва се виждаше до един от секторите, разработен отскоро.
Тръгна надолу и спря на двайсетина крачки от пещерата.
Изведнъж въздухът стана хапливо студен. Бъг се намръщи и седна на един варовиков блок. Пред очите му, вляво от кухината, теренът се покри със скреж, стесняваща се в клин откъм отвора и уширяваща се в другия край сред вихър от бяла мъгла. Чу се пращене на лед под нечии стъпки и след това, излязла сякаш от небитието, откъм уширяващия се край се появи фигура. Висока, гола от бедрата нагоре, със сиво- зеленикава кожа. Дълга, прошарена с бели кичури руса коса, спускаща се по раменете и гърба. Светлосиви очи с вертикални зеници. Бивни, увенчани със сребро. Женска, с натежали гърди. Носеше къса пола — единственото облекло освен мокасините с кожени връзки и широк колан с няколко кании с ножове.
Погледът й не се откъсваше от кухината. Женската опря ръце на бедрата си и въздъхна.
— Той не излиза — промълви Бъг.
Тя го погледна през рамо.
— Разбира се, че няма да излезе, щом съм тук.
— Що за демон е?
— Гладен и обезумял, но страхлив.
— Ти ли си го затворила там?
Тя кимна.
— Проклети човеци. Не могат да оставят нещата, каквито са.
— Съмнявам се, че са знаели, Джагът.
— Това не е извинение. Все копаят. Копаят тук, копаят там. Никога не спират.
Бъг кимна.
— Сега какво?
Тя отново въздъхна.
Скрежа в нозете й избуя на ръбести късове лед, които запълзяха към устието на кухината. Ледът бързо изпълни дупката. Камъкът наоколо заскърца, запука, разцепи се и откри под себе си здрави пластове лед. От него се затъркаля песъчлива земя и парчета варовик.
Бъг присви очи към странната фигура, затисната в средата на димящия лед.
— Калибарал? Блудния да ни вземе, Ловкиньо, радвам се, че реши да се върнеш.
— Сега трябва да му намеря друго място. Някакви предложения?
Бъг помисли малко и се усмихна.
Брис вървеше между две от порутените кръгли кули, като предпазливо заобикаляше падналите каменни блокове, полускрити в жилавата прежълтяла трева. Въздухът беше горещ и стаен, слънчевата светлина — като разтопено злато по стените на кулите. По пътя му в шумна паника се вдигаха рояци скакалци и той току поглеждаше надолу. Земята гъмжеше от живот. Насекоми, много от които никога не бе виждал, прекалено големи и тромави, с матови цветове, изпълзяваха от двете страни пред стъпките му.
След като и те бягаха, тревогата му не беше неоправдана.
Квадратната кула най-сетне се извиси пред него. Азатът. Освен примитивния архитектурен стил не я отличаваше почти нищо друго. Брис беше слисан от твърдението на Цеда, че една постройка от камък и дърво може да е разумно същество, да диша и да живее свой живот. Една сграда предполагаше строител, но Куру Кан твърдеше, че Азатът просто се издигнал от само себе си, сглобил се по своя собствена воля. А това вдъхваше подозрение към закона за причинността, който поколения схолари бяха постулирали като неотменима истина.
Околният терен беше по-малко загадъчен, макар и много по-опасен. Изгърбените гробни могили в обраслия двор не можеха да се сбъркат с нищо. Тук-там имаше чворести криви изсъхнали дървета, израсли понякога на самия връх на земния насип, но по-често около него. Срещу входната врата започваше да лъкатуши пътека от каменни плочи, порталът беше белязан с два груби стълба от камък без хоросан, увити с диви лози и пълзящи храсти. Останките от ниска каменна стена обкръжаваха двора.
Брис спря. Портата бе вдясно, кулата — отляво. И веднага забеляза, че много от могилите са подровени поне от една страна, сякаш бяха изтърбушени отвътре. Трънаците по тях бяха изсъхнали, почернели като от гниене.
Погледа ги още миг, след което тръгна покрай стената към портала. Мина между двата стълба, стъпи върху първата плоча и тя се килна на една страна с глухо стържене. Брис залитна, замаха с ръце за равновесие и успя да се задържи.
До ушите му, някъде откъм входа на кулата, достигна тънък смях.
Той вдигна глава.
Момиченцето се появи от сянката на кулата.
— Познавам те. Преследвах онези, които те преследваха. И ги убивах.
— Какво е станало тук?
— Лоши неща. — Тя се приближи, оцапана с кал и раздърпана. — Ти приятел ли си ми? Трябваше да й помагам да остане жива. Но тя все пак умря и едни неща все се избиват помежду си. Освен онзи, когото избра кулата. Той иска да говори с тебе.
— С мен?
— С някой от моите възрастни приятели.
— Кои са твоите възрастни приятели?
— Мама Шурк, татко Техол, чичо Ублала, чичо Бъг.
Брис помълча.
— Как се казваш?
— Кетъл.
— Кетъл, колко души си избила през последната година?
Тя кривна глава.
— Не мога да броя повече от осем и две.
— Аха.
— Много по осем и две.
— И къде отиват телата?
— Нося ги тук и ги вкарвам в земята.
