„Ето, че те загубих.“
„Заради това… същество.“
Мислите й свършиха дотук. Пусти като бъдещето, откъснато и отчуждено, с пропастта оттатък, пълна със забрава…
— Довиждане, Хул Бедикт.
— Сбогом, Серен Педак.
Тя закрачи към завесите на изхода. Краката й бяха омекнали.
Джерун Еберикт я чакаше на десетина крачки от портата на цитаделата. С изписана на лицето лукава насмешка.
— Той остава вътре, нали? Задълго ли?
Серен се помъчи да се овладее.
— Какво искате, Финад?
— Труден въпрос, Аквитор. Бях помолен от Брис Бедикт да поговоря с брат му, но тази възможност явно става все по-далечна.
„А ако му кажа, че Хул е изгубен за нас, тогава какво ще направи?“
Джерун Еберикт се усмихна, все едно бе прочел мислите й.
— Радвам се за него.
Тя го изгледа с яд.
— Не разбирате. Огледайте се, Финад. Това село е пълно със сенки, а в тези сенки има духове — слуги на Едур.
Той вдигна вежди.
— Смятате, че искам да го убия? Откъде пък се взе това подозрение, Аквитор? Казах „да поговоря“, нали? Не беше евфемизъм.
— Репутацията ви дава повод за тревога, Финад.
— Нямам причина да обявявам Хул за свой враг, независимо от политическата кауза, която е приел. В края на краищата, ако се окаже предател, кралството разполага със свои средства да се справи с него. Нямам интерес да се намесвам в такова нещо. Просто се канех да изпълня обещанието си към Брис.
— Какво се надяваше да постигне Брис?
— Не съм сигурен. Може и да бях доскоро, но всичко се промени.
Серен го изгледа.
— А вие, Аквитор? Вие ще придружите търговеца до Трейт. После какво?
Тя сви рамене. Май нямаше много смисъл да се преструва.
— Връщам се у дома, Финад.
— В Ледерас? Там почти са ви забравили.
— Явно това скоро ще се промени.
Той кимна.
— В обозримо бъдеще няма да се търсят Аквитори, Серен Педак. За мен би било чест, ако обмислите дали не бихте работили за мен.
— Да работя за вас?
— В имението ми. Аз имам… многостранни дейности. Вие сте прочута с почтеността си, Аквитор. Бих могъл да се доверя на човек като вас. — Поколеба се, после добави: — Не се чувствайте длъжна да ми отговорите тук и сега. Моля ви да го обмислите. Ще ви потърся в Ледерас.
— Финад, смятам, че ще сте твърде зает с военните си задължения, предвид това, което предстои.
— Службата ми е в двореца. Аз не командвам армии. — Огледа се и щърбавата му усмивка се върна. — Тези диваци няма да стигнат до Ледерас. Късмет ще имат, ако успеят да преминат границата. Забравяте, Аквитор, че сме се сблъсквали и преди с подобни врагове. Нереките имаха своята богиня-дух, как я наричаха?
— Ирес’ал.
— Да, така беше. Ирес’ал. А племената Тартенал имаха своите петима Серегал, Владиците на Гнева. Магьосници и вещици, проклятия и демони, всичко това го заличихме. А Цеда и неговият кадър не проляха и капка пот.
— Боя се, че този път ще е различно, Финад.
Той кривна глава и я изгледа.
— Аквитор, когато помислите за Търговски уеми, какво си представяте, че представляват?
— Не разбирам…
— Ядрото на търговията, сърцето на финансовата система, която движи цял Ледер, всеки негов гражданин, самия му мироглед. Парите не са просто монети, струпани в някоя тайна съкровищница. Не са просто търговците, които реват цифрите си, преди да затворят борсите в края на деня. Парите са корените на нашата цивилизация, нишките, които се протягат, за да обхванат всичко. Всичко.
— Какво искате да ми кажете с това, Финад?
— По-умна сте, отколкото се представяте, Аквитор. Разбирате съвсем добре. Това сърце се храни от най-доброто и най-лошото в човешката природа. Екзалтиране и достижения, амбиция и алчност, всичко действа в обслужваща самоподдържаща се хармония. Оттам четирите страни на нашата природа, а никоя не се вмества добре в собствените си ограничения на поведение или на изразяването си. Ние печелим не просто с армии, Серен Педак. Печелим, защото нашата система привлича най-доброто и най-лошото у всички, не само човешките същества.
— Предопределеност.
Той сви рамене.
— Наречете го както искате. Но ние сме я направили неизбежна и всепоглъщаща…
— Не виждам много екзалтиране и достижение в това, което правим, Финад. По-скоро като че ли има все по-голямо неравновесие…
Той я прекъсна:
— И тъкмо това е истината за свободата, Серен Педак.
Тя усети как гневът й се надига.
— Винаги съм вярвала, че свободата е в гарантираното право да бъдеш различен, без страх от репресии.
— Възвишена представа, но няма да я намерите в реалния свят. Ние сме изковали свободата с меч. И ако не искате да бъдете
— А ако Тайст Едур ви изненадат, Финад? Вие на свой ред ще изберете ли смъртта, за да защитите великата си кауза?
— Някои може да умрат. Някои ще умрат. Всъщност, колкото и невероятно да е, всички може да умрем. Но освен ако победителите не оставят след себе си нищо освен пепелища, сърцето ще продължава да тупти. Корените му ще намерят нова плът. Императорът може да си има своите демони в моретата, но ние разполагаме с невъобразимо огромно чудовище и то поглъща. А каквото не може да погълне, го премазва или го оставя да умре от глад. Печелим или губим, Тайст Едур все пак губят.
Тя отстъпи назад.
— Финад Джерун Еберикт, не искам да имам нищо общо с вашия свят. Така че не е нужно да чакате отговора ми — вече ви го дадох.
— Както искате. Но знайте, че няма да престана да ви уважавам, ако промените мнението си.
— Няма да го променя.
— Всеки трябва да работи, за да яде, момиче. Ще се видим в Ледерас.
По време на аудиенцията Удинаас беше стоял тихо в сумрака. Сънародниците му ледерии не го бяха забелязали. А и да бяха, щеше да е все едно, защото разговора водеше императорът. След като делегацията беше освободена и Аквиторът напусна, Рулад привика Хул Бедикт.
— Значи ни се заклевате във вярност — промълви той бавно, все едно че вкусваше думите една по една, преди да излязат от попуканите му устни.
