— Слабостта, до която ледериите се домогнаха, бе намерена у смъртните нереки, не в духовете, които почитат. Нашето убеждение, Ханан Мосаг, е, че Ирес’ал не се беше пробудила напълно. Тя не се вдигна да защити онези, които й се кланяха.
— Но нещо се е променило.
Рулад кимна.
— Промени се, да. — Вдигна очи към Майен. — Започна с благославянето на жената Едур, която сега е моя жена.
Тя трепна и не пожела да срещне нито неговите очи, нито тези на Ханан Мосаг.
Императорът сви рамене.
— Станало е. Трябва ли да се безпокоим? Не. Все още не. Може би никога. Все пак е по-добре да сме предпазливи.
Удинаас потисна подтика си да се засмее. Предпазливост, породена от страх. Приятно беше да се разбере, че императорът на Тайст Едур все още може да бъде засегнат от това чувство. „От друга страна, може би погрешно съм разгадал Рулад. Може би страхът е сърцевината на чудовището, в което се е превърнал.“ Дали беше важно? Само ако робът се канеше да се забавлява с тази игра на предвиждане.
Струваше ли си усилието?
— Ден-рата са на запад от лежбищата — каза Ханан Мосаг. — Мерудите виждат дима на поселищата им.
— Колко идват по море?
— Около осем хиляди. Всички кораби. Повечето са воини, разбира се. Останалите се придвижват по суша, първите групи вече са стигнали до границата със Соланта.
— Продоволствие?
— Достатъчно за похода.
— И нищо не е останало зад тях?
— Само пепелища.
— Добре.
Удинаас видя как Ханан Мосаг се поколеба, преди да отрони:
— Вече се започна. Вече няма връщане.
— Нямаш причина да се безпокоиш — отвърна Рулад. — Вече изпратих духове по границата. Наблюдават. Скоро ще я прехвърлят и ще навлязат в Ледер.
— Магьосниците на Цеда по границата ще ги открият.
— Вероятно. Но духовете няма да влязат в бой. Ще избягат. Все още нямам намерение да покажа силата им. Решил съм да окуража свръхсамоувереността им.
Двамата Едур продължиха да обсъждат стратегии. А Удинаас слушаше — само един от многото духове в сумрака.
Трул Сенгар виждаше как баща му се окопитва с упорита решимост, с нещо като вяра. Сплиташе думите, изричани на глас, но явно предназначени за самия него, докато майка му го гледаше с лице на стара, сломена жена. Смъртта бе дошла, за да бъде разбита с едно ужасно възкресение, с едно съживяване, непредлагащо нищо достойно за радост. Един крал беше свален и на негово място се беше въздигнал император. Светът се беше обърнал, а Трул се чувстваше отчужден, изтръпнал, свидетел на тези болезнени, мъчителни сцени, в които се опитваха всевъзможни пътеки към помирението, пътища, водещи все до тягостно мълчание, в което напрежението бавно се връщаше и нашепваше за провал.
Всички до един бяха коленичили пред своя нов император. Брат и син, близкият, който беше умрял, а сега седеше окичен със златни монети. Хриплив до неузнаваемост, ала все пак познат глас. Очи, принадлежали на някой, когото по-рано всички бяха познавали, ала които сега гледаха трескаво, изпълнени с власт, и лъщяха от неизцерените рани на ужаса.
Феар беше предал своята годеница.
Ужасно деяние.
Рулад я бе пожелал.
Трул никога не се беше чувствал толкова безпомощен. Откъсна очи от баща си и погледна към Бинадас и Хул Бедикт, които тихо си говореха в ъгъла. Взря се в ледериеца, който бе положил клетва за вярност пред Рулад, който беше готов да предаде собствения си народ във войната, за която Трул знаеше, че е неизбежна. „Какво доведе всички ни до това? Как можем да спрем този неумолим марш?“
— Не се опитвай да се бориш с това, братко.
Трул извърна очи към Феар, който седеше на пейката до него.
— С какво да се боря?
Лицето на Феар беше изопнато, почти сърдито.
— Той носи меча, Трул.
— Това оръжие няма нищо общо с Тайст Едур. То е чуждо и цели да превърне онзи, който го държи, в наш бог. Бащата Сянка и неговите Дъщери — какво, тях да ги отхвърлим ли?
— Мечът е само средство. Инструмент. На нас се пада, на тези, които сме около Рулад, да съхраним светостта на своята вяра, да поддържаме целостта и да напътстваме Рулад.
— Той ти отне годеницата.
— Кажеш ли го още веднъж, братко, и ще те убия.
Трул извърна глава и усети ударите на сърцето си — биеше като полудяло.
— Рулад няма да приеме никакво напътствие, не и от нас, Феар. От никого. Мечът и онзи, който го е сътворил, го водят сега. И лудостта.
— Лудостта е това, което си решил да видиш.
— Може би си прав — изсумтя Трул. — Кажи ми тогава, ти какво виждаш?
— Болка.
„Която споделяш и ти.“ Трул потърка чело и бавно въздъхна.
— Да се боря с това ли, Феар? Никога не е имало шанс. — Погледна го. — Но не ти ли е чудно? Кой си играе така с нас, и откога? Ти нарече онова оръжие инструмент — нима ние сме нещо по-различно?
— Ние сме Тайст Едур. Владели сме цяло селение някога. Кръстосали сме мечове с боговете на този свят…
— И сме загубили.
— Бяхме предадени.
— Аз май споделям съмненията на майка ни…
— Сгреших. Бяхме съблазнени и затънахме в слабост. Всички. Но вече трябва да го отхвърлим това, Трул. Бинадас разбира. Също и баща ни. Терадас и Мидик Бун също, и онези, които императорът обяви за свои братя по кръв. Чорам Ирард, Колб Харат и Матра Брит…
— Старите му некръвни приятели — прекъсна го с крива усмивка Трул. — Тримата, които винаги е надвивал в състезания с меч и копие. Както и Мидик.
— Какво от това?
— Те с нищо не са го заслужили, Феар. И никакви провъзгласявания не могат да променят това. Но Рулад иска да ни принуди да приемаме заповеди от онези…
— Не ние. Забравяш, че ние също сме братя по кръв. А аз все още командвам воините на шестте племена.
— А как според теб ще се почувстват другите благородни воини? Всички те са следвали осветения от времето път на пускане на кръв и на достойни подвизи в битка. Сега ще се окажат под натрапена власт…
— Първият воин под моя команда, който се оплаче, ще познае острието на меча ми.
— Това острие може да затъпее и да се нащърби.
— Не. Бунт няма да има.
Трул помисли малко и кимна.
— Вероятно си прав и това може би е най-потискащата истина, изречена днес.
Феар стана.
— Ти си мой брат, Трул. И мъж, на когото се възхищавам. Но със своите думи си близо до измяната. Ако
