— Зная подробности, които са ви необходими, императоре, разположението и попълненията във всеки гарнизон, всеки пограничен лагер. Зная тяхната тактика, начина, по който войските се развръщат в бой. Как се прилага магията. Знам къде са скрити хранителните и водни запаси — това са военните складове, и те са големи.
Рулад се наведе към него.
— Готов сте да предадете собствения си народ. Защо?
— Отмъщение — отвърна Хул Бедикт.
Думата смрази Удинаас.
— Ваше величество — продължи Хул Бедикт, — моят народ ме предаде. Отдавна. От дълго време чакам възможност като тази.
— И тъй, отмъщение. Достойно чувство ли е?
— Императоре, нищо друго не ми е останало.
— Кажете ни, Хул Бедикт, ще тръгне ли по вълните могъщата ледерийска флота срещу нас?
— Не, не мисля. Не и в началото поне.
— А армиите им?
— Тактиката е на вълнообразна, мобилна отбрана, която привлича силите ви все по-напред. Следва контраатака. Удари в дълбочина, които да прекъснат снабдителните ви линии. В третата фаза ще обкръжат армиите ви, за да довършат унищожението. Флотите им ще избягват морско сражение, защото знаят, че за да завладеете Ледер, трябва да извършите десант. Вместо това подозирам, че ще изпратят корабите си далече навътре от бреговата линия, след което ще нападнат отечеството ви. Селата тук — ще ги изгорят до основи. И всеки Тайст Едур, когото намерят тук, стар или млад, ще бъде заклан.
— Мислят си, че сме глупаци — изсумтя Рулад.
— Ледерийската военна машина е гъвкава, императоре. Войниците им са обучени за бързо приспособяване, ако обстоятелствата го наложат. Внушителна, опасна сила, изключително добре тренирана и с помощта на пътищата, построени специално за нея — ужасно подвижна. По-лошото е, че имат числено превъзходство…
— Едва ли — прекъсна го с усмивка Рулад. — Едур имат нови съюзници, Хул Бедикт, както скоро ще разберете. Добре. Ние сме доволни и заключаваме, че ще се окажете полезен за нас. Сега отидете в къщата на баща ми, за да се поздравите с Бинадас, той ще се радва да ви види.
Ледериецът се поклони и излезе от залата.
— Ханан Мосаг — прошепна Рулад.
Една странична завеса се дръпна и бившият крал пристъпи вътре.
— Изглежда, твоите проучвания на военната система на Ледер са ти дали точна преценка — каза Рулад. — Описанията му на техните тактики и стратегии напълно съвпадат с твоите.
— Кога, императоре?
— Племената подготвят ли се?
— Най-усърдно.
— Значи много скоро. Кажи сега какво мислиш за Нифадас и принца.
— Нифадас бързо разбра, че всичко е загубено, но принцът гледа на тази загуба като на победа. В същото време и двамата остават уверени във военната мощ на кралството си. Нифадас скърби за нас, императоре.
— Горкият. Може би е заслужил милостта ни заради това подвеждащо чувство.
— Предвид курса, който сте избрали за нашия народ, императоре, милостта е опасно понятие. Можете да сте сигурен, че към нас няма да бъде проявена милост.
Нов спазъм порази Рулад, като онзи, който Удинаас вече бе видял. Този път реши, че разбира източника му. Хиляда връзки задържаха здравия разум на Рулад, но безумието се бореше с разума и защитите се огъваха. До неотдавна той беше просто най-младият син на благородна фамилия, перчеше се из селото, но все още не беше пуснал кръв. В ума му около него бавно се въртяха в кръг панорамни видения за слава. Виденията на младеж, изпълнени с въображаеми сценарии, в които Рулад свободно можеше да изрази самоувереността си и така да докаже правотата на волята си.
А сега това момче седеше на трона на Едур.
„Трябваше просто да умре, за да се озове там.“
Неочакваното проявление на славата все още го поддържаше дотолкова, че да оформя думите и мислите му и да подхранва властното му поведение, сякаш царственото „ние“ бе нещо, за което се беше родил. Но всичко това беше на ръба на контрола. Несъвършена фасада, укрепена с грижливо съградени речеви шаблони, изричани с някак непохватно артикулиране, което прилягаше на детинските представи на Рулад как би трябвало да говори един император. Това бяха игри на убеждаване, колкото на публиката, толкова и на самия него.
Но Удинаас беше убеден, че други мисли витаят в ума на Рулад, прояждат го до корен и пълзят като бели червеи през загнилата му душа. При цялото това бляскаво злато плътта отдолу бе изтерзана и покрита с рани. За да се оформи фасадата, всичко под нея бе станало уродливо.
Робът долови всичко това, докато траеше краткият спазъм на Рулад, и остана равнодушен. Погледът му се отмести към Майен, но тя не издаде нищо, дори че е забелязала внезапното колебание на съпруга си.
Но Удинаас забеляза как по лицето на Ханан Мосаг пробяга страх, бързо прикрит под строго изражение.
Миг на размисъл, и Удинаас реши, че разбира тази реакция. За Ханан Мосаг беше жизненоважно неговият император да владее разума и волята си. Иначе дори изявата на сила нямаше да го принуди да коленичи пред един безумец. Вероятно доскорошният магьосник-крал също разбираше, че в Рулад кипи вътрешна борба, и беше решен да помогне с каквото може на императора да съхрани рационалното в себе си.
А ако битката бъдеше изгубена, ако Рулад затънеше напълно в безумието, тогава какво щеше да направи Ханан Мосаг?
Очите на ледерийския роб се изместиха към меча — императорът го държеше като скиптър в дясната си ръка, с върха, опрян на подиума до пищно резбования крак на трона. „Отговорът се крие в този меч, а Ханан Мосаг знае за това оръжие — и неговия създател — много повече, отколкото разкри.“
Но Удинаас също знаеше някои неща. Чезнещият, духът-сянка, който го бе взел под покровителството си, му беше нашепнал някои истини. Силата на меча бе дала на Рулад власт над духовете. Духовете на Тайст Андий!
Чезнещият беше успял някак да избегне призива и сега възвестяваше победата си с мелодраматичен кикот, който кънтеше в главата на роба, и танцът му в ума на ледериеца бе изпълнен с някак прекомерно ликуване. Сега духът бе свидетел на всичко случващо се през неговите очи.
— Императоре — заговори Ханан Мосаг веднага щом Рулад се съвзе, — магьосниците на арапаите…
— Да. Те няма да се възпротивят. Скоро ще ни приветстват с „добре дошли“.
— А нереките, които отнехте от търговеца?
— Тук съображенията са различни. — За миг в тъмните очи на Рулад се мярна безпокойство. — Тях не бива да ги закачаме. Трябва да ги зачитаме.
— Огнището им и районът около него са осветени. — Ханан Мосаг кимна. — Това, разбира се, трябва да се зачита. Но не усетих голяма сила след това освещаване.
— Не се оставяй това да те подведе. Почитаните от тях духове са най-старите, които е познавал този свят. Те не се проявяват така, че да можем да ги разпознаем лесно.
— Аха. Императоре, вие сте надарен със знание, което е недостъпно за мен.
— Да, Ханан Мосаг. С нереките трябва да се отнасяме изключително предпазливо. Никакво желание не изпитвам да видя надигането на тези духове.
Доскорошният крал-магьосник се намръщи.
— Ледерийските магове без особени трудности обезсилиха — дори изкорениха — силата на тези духове. Иначе нереките нямаше да рухнат толкова бързо.
